Независимостта може и да не е секси като социализма, но пак е на мода. С наближаването на президентските избори все повече става ясно, че основните играчи в тях ще се явят именно като независими. Официално кандидати може да няма, но пък за сметка на това вече се събират подписи, формират инициативни комитети и т. н.

Формулата "независим кандидат, издигнат от инициативен комитет и подкрепен от различни партии" е много популярна в нашенската политика. Особен разцвет тя придобива по време на местни избори, когато човек може да види най-причудливи коалиции. Последният такъв случай бе в Пещера, където зад единия кандидат застанаха ГЕРБ, БСП и ДПС, а зад другия - НДСВ и десницата - все немислими конфигурации в рамките на жълтите павета в София.

Издигането на независими кандидати е подходяща форма за участие. Особено за мажоритарни избори, каквито са кметските и президентските. Формално това е възможност зад един човек да застанат



хора, които трудно могат да се обединят



Неведнъж подобен ход се е оказвал печеливш. Проблемите идват после, когато трудно се установява кой е допринесъл най-много за победата и кой носи отговорност за новото управление. Както е известно обаче, победителите не ги съдят.

От друга страна, тази формула има и много недостатъци. На първо място възниква фундаменталният въпрос, що е то независимост и има ли почва у нас. Пък и където и да е другаде. Съществува и сериозна опасност имиджът на иначе читави кандидати да пострада от недотам лицеприятните партии, които ги подкрепят. Специално пък на президентски избори тази формула никога не е носила успех, тъй като всичките ни държавни глави досега са били избрани като кандидати на партии. А онези, които са се пробвали като независими, са стигали най-много до балотаж, дори когато са били отявлени фаворити според предварителните прогнози. Справка - изборите 2001 г. и злополучното участие на Петър Стоянов в тях.

Но, както се казва, винаги има първи път. Издигането на Георги Първанов от инициативен комитет например си има своите плюсове. Така се дава възможност на цялата левица, която с напредването на мандата май все повече се разединява, да го подкрепи. Пък кой знае, нищо чудно и някои извън левицата да го сторят. И най-големите зложелатели на Първанов не могат да отрекат, че той по-скоро успя да бъде наистина президент на всички българи. Вярно, че преди година безкрайното редене на кабинета остави у електората



привкус на безпринципно търгашество



между Първанов и Ахмед Доган - размяна на власт срещу бъдеща електорална подкрепа. Факт е, че за настоящия президент това е един от най-сериозните негативи. Това, което Първанов направи миналото лято, би отблъснало дори някои от неговото електорално ядро, да не говорим за избиратели извън левицата. Факт е обаче и това, че приказките как "Първанов е дал държавата на турците" са твърде, твърде пресилени. Достатъчно е само да си спомним, че именно той стана първият наш държавник, който обвърза пенсиите на изселниците ни в Турция с нерешения вече 80 години въпрос с обезщетенията на българските бежанци от Източна Тракия. А някои негови опоненти, които сега залагат сериозно на националистическата карта, докато бяха на власт, не направиха нищо друго, освен да се извинят за възродителния процес. Тези действия на Първанов му дават сериозна възможност да се опита да привлече дори националистически гласове.

Разбира се, кандидатирайки се като независим, Първанов ще трябва да отчете и минуси. Сред множеството на Бузлуджа в края на юли се чуха сериозни възражения срещу подобен ход. Не бяха един и двама тези, които заявяваха, че



Първанов си е от БСП



и трябва пак да се кандидатира от нейно име. Подобни гласове има и в ръководството на партията. Но едва ли ще е голяма изненада, ако всички тези настроения бъдат потушени от желязната дисциплина в столетницата.

Неделчо Беронов, който също възнамерява да се включи в надпреварата като независим, няма подобни партийни проблеми. От всички кандидати за президент именно той е този, който в най-голяма степен може да претендира за независимост. Беронов няма партийно минало и конкретна политическа обвързаност. По този показател той бие дори народния любимец, бича Божи за партиите - Бойко Борисов. Защото генералът стана популярен покрай Симеон и НДСВ, които сега критикува яростно, а на последните парламентарни избори дори беше водач на две жълти листи.

На Беронов обаче хич не му провървя на партии и политици, които го подкрепят. Иван Костов го издигна, наложи го и изчезна от хоризонта. Петър Стоянов се направи на държавник, оттегли кандидатурата си в името на бленуваното обединение на десницата и подкрепи Беронов. Негови подопечни обаче - едва ли без негово знание - все говорят, че той не бил подходящ кандидат. Явно Стоянов не се е отказал напълно от идеята си да вземе реванш от Първанов. Стефан



Софиянски подкрепи Беронов със снизхождение



и оттегли тази си подкрепа в първия удобен случай. Също играейки своята си игра, чиято крайна цел явно е обща дясна парламентарна група, която да замени мижавото БНС. Разни БЗНС-та, ВМРО и "Гергьовден", предвид поведението им около казуса "Беронов", също не биха могли да бъдат заподозряни в искрено желание за обединение на десницата. Ако Беронов все пак успее да се наложи някак си в целия този десен тюрлюгювеч и остане единствената дясна кандидатура, той определено ще разбие на пух и прах критиките, че му липсват политически качества и опит. Така или иначе неговият имидж на независим обаче ще страда от изхабените партии и стари муцуни, които



надничат иззад достолепната му иначе осанка



Бероновата осанка, разбира се, бледнее пред опорно-двигателния апарат на Бойко Борисов. Все още се чака дали генералът най-накрая ще реши да се кандидатира за президент. Генералът от резерва досега лавираше между партии и партийни вождове. През последните месеци тръгна да прави своя партия, но темповете на партийно строителство не са хич впечатляващи. Колкото и да воюва срещу политиците, Борисов укрепна именно благодарение на допира си с тях.

Хубавото за столичния кмет е, че хората, които биха гласували за него, просто си го харесват, независимо от всичките му метаморфози и кълбета напред-назад. Лошото обаче е, че тези хора май все още не са достатъчни за победа над Първанов. За да бие настоящия държавен глава, генералът ще трябва да се опита да привлече на своя страна и други части на електората. Тези, които донякъде му симпатизират, но не харесват вечните промени в поведението му и вечните му оправдания в стил "Ние ги хващаме - те ги пускат" и т. н. Спечелването на тези хора



едва ли ще стане с игрички на независимост



Единственият от потенциалните кандидат-президенти, който със сигурност няма да се прави на независим, е Волен Сидеров. И нищо чудно именно затова да се представи по-добре от очакваното. Сидеров няма причини да се отказва от "Атака". Въпреки всичките скандали около тази формация, тя все още запълва своята си ниша предвид на това, че е единствената, която играе в нея. Всички останали се опитват, но единствено Сидеров не се страхува да се оцапа с националсоциалпопулизъм. Конкуренция му е само партията на ген. Любен Петров, но тя е сравнително нова. И едва ли ще е голяма изненада, ако в даден момент двете партии намерят достатъчно общи неща, за да играят в един отбор.

Засега обаче отборът на независимите има най-много фенове сред родните политици. За някои от тях това може би е кауза, а за други - просто напън да се оттърват от неудобната партийна дреха. Преценката ще даде избирателят в края на октомври.