Както никак не бе трудно да се досетим, още преди пет години, след като привърши натрупаната собственост, приватизацията продължи в бизнеса с концесиите. След като продадоха миналото, сега избраниците на българския народ хапка по хапка продават бъдещето, защото тъкмо това е смисълът на концесията: плащаш накуп пари сега, за да получиш правото да експлоатираш определен монопол в бъдеще. Мнозинството от нас няма да сме живи, когато ще изтекат онези концесии, които се продават днес. А това са най-тежките концесии, тези върху комуналните монополи - ток, вода, пътища, пристанища, летища. Онези, от които никой поданик няма измъкване. Естествено, този бизнес отново е забранен за българи. Тръжната процедура е ловко замислена, за да пресече всякакви балкански мераци. За да получиш концесия за летище, трябва да докажеш, че си управлявал поне три летища, едното от които в Европейския съюз. Разгонването на аборигените е абсолютен закон в този класически



бананов бизнес



като покупката на комунални концесии и права за касиране. Викат му "бананов", защо този инвестиционен продукт е процъфтял веднага след деколонизацията на страни, дето обилно расте сладкият жълт плод. Това е всъщност един обидно семпъл модел, който се базира на няколко простички трика. Следващите няколко реда ще са напълно достатъчни, за да изложим цялата икономика на концесията.

Хитрушкото велик инвеститор е облазил град в бананова държавица, където живеят 2 млн. души и е купил правото да им продава собствената им вода през следващите 30 г. За това право той щедро плаща небивалата сума от 30 млн. долара и поема ангажимент всяка година да инвестира поне по 1 млн. долара в инфраструктурата и да продава водата по 8,25 цента кубика. Ако средното потребление на вода е 2 кубика на глава и текущите му разходи са към 20% от постъпленията, излиза, че сделката е съвсем мижава - инвеститор велики печели някакви си 5,96% годишно. Като вре тази сметка всекиму под носа, нашият хитрец получава договора за монопола и почва номерата. Първият е ограничаване на инвестициите,

които за концесионера са си чист разход. Ясно, че през последните 5 г. няма нужда нищо да инвестира, защото концесията му бездруго изтича, стига само да се кърпи, пък след концесията - потоп. Всеки знае как да вложи един лев, пък да отчете 2, така вместо обещания милион годишно се влага половината. Да, но от тези икономии печалбата на концесионера става вече 8,14%. Което не му пречи да пищи колко много пари е дал и как всеки ден губи, защото... Целта е да се приложи коронният, основният номер:



вдигане на цената



Понеже така е в Европа. Понеже никъде по света няма толкова евтина вода. И ако такива аргументи не помагат, се стига до рекета: понеже иначе водата от кранчето ще пресъхне. Компромисно се договаря от втората година цената да се удвои, а след това да расте с не повече от 10% на година. От тази уговорка печалбата от концесията скача на 26,75% чисти на година! Това значи, че за 30 г. доходът от вложените в началото 30 млн. долара и 24 години по 500 хил. долара ще е 903 млн. долара. И това не е всичко. Концесионерът има още един коз в ръкава. Той е в увеличеното потребление: което, от една страна, става естествено (понеже с постепенното си замогване бананоядците все по-често си мият ръцете и другите телесни части). Но може да се предизвика и изкуствено от концесионера. Например като се натоварят абонатите със загубите от изтеклата в земята вода. Или пък се накарат собствениците на имоти да плащат за отвеждането на дъжда и снега. Да допуснем, че естественият ръст на потреблението е по 4% годишно, а към втората година концесионерът е успял да пробута още по един кубик месечно с ловко превъртане на химикалката. Печалбата от инвестицията на нашия човек вече е 38,03% годишно, или 3,160 милиарда за тридесетте концесионни години. Ето така бедни и тъпи държави произвеждат милиардери. От всичко това не следва, че трябва да поведем люта битка срещу концесиите и концесионерите, а само едно: че преди да продаде бъдещите доходи на поданиците си на абонираните за тях нови монополи, държавата трябва да изучи и да заложи в договорите



правилата за предпазване



от лакомията на концесионера. Основните правила са две: адаптивна концесионна такса и контрол. Първото значи, че цената на концесията не бива да се заковава, а договорената твърда абсолютна сума в началото (или годишно) трябва да се комбинира с процент от постъпленията. Нарасне ли фактическата печалбата на концесионера над удвоената пазарна лихва, това допълнително облагане трябва да достига забранителните 70-80% от извличаната печалба. Така се охлажда интересът на концесионера да щави по две кожи от подопечните му купувачи. А контрол значи не само държавата да следи за изпълнение на концесионния договор, а всеки ощетен от неизпълнението да може да съди и монополиста, и държавата като негов съучастник. Другото са тънкости.