На Вазовия герой Рачко Пръдлето принадлежи гордата реплика: "За едното красно име живее човек!" Някой друг да го беше казал, а то пръдльо някакъв. Но така си е, като не ни върви на герои, били те литературни или изскочили от т. нар. реален живот.

Комай за друго живее днешният човек и с лека ръка хвърля името си на бунището житейско. Оттук до възгласа "то пък едно име" крачката е само една.

Имената се обезимениха. Както и всичко останало.

В едни далеч по-достолепни времена гръмовержецът Раковски сърдито се сопнал на младия Жинзифот: "Да си мениш името, ако си българин!" И Жинзифов от Ксенофонт се преименувал на Райко. Хубаво! Българинът гальовно нарича слънцето "Райко".

И тъй като съм се настроил на просветителски лад, нали човек старомоден, да ви набия чемберите: Райко Жинзифов (1839-1877) е учител, поет, публицист, завършил е Атинския университет. Автор е на поемата "Кървава кошуля". Ще рече - човек неслучаен, щом и Раковски е спрял връз него сърдити взори.

Но защо Ксенофонт, след като си е българче от Битолско.

Тук малко народопсихология - нелицеприятна. Имаме хлъзгавата склонност да се водим по чужди акъли и слепешката



да подражаваме до степен на себеунижение.



Не от вчера. В периода на т. нар. "Гръколудие", когато се прехласвали по елинската мъдрост (някои направо се и гърчеели), доста български отрочета се кръщавали с гръцки имена. Наникват бая "ксенофонтчета", "сократчета", като красният пол и той не остава надире - именната им система се укрясява с "поликсени", кераци" и т.н.

Склонността да залитаме по чуждото, да гърбим своето, че дори и да кадим тамян по чужди гробове е вярно доловена от един Любен Каравелов, който укорително ни размахва показалец:

Българино, българино

чуждо мотовило,

дето плачеш, дето плачеш

по чужди гробове!

А името е не просто название на човек (и кучетата имат имена), то е оная сакрална връзка с рода, чрез която пребъдва паметта за рода и ни прави неотменимо съпричастни с предците. Името е и мистичната оная връзка със светеца покровител, на когото сме кръстени.

И когато се прекъсва именната родова традиция - фактически се прекъсва родовата памет. Това е и отказ от предците, от подземните български родове, при които ще се завърнем, защото в необятното Там, както е казал Димчо Дебелянов, "родни сенки с родна реч срещат брата и сина".

Е, как ще ни разпознаят, ако сме "ксенофонти".

"Пророкувам предателство" - казва Левски по друг повод, но подобно пророкуване е комай съотносимо и към отказа от българско име. Този отказ някои го наричат криза на идентичността. Вярно е. Ние само ще добавим, че става дума и за своеобразна национална недостатъчност, за тъмен някакъв срам, че сме българи. Не на последно място изглежда, че става въпрос и за нравствена тъпота. Иначе как да си обясним, че уж читави и смислени хора ще кръстят дъщерите си с такива безобразни имена - Телефонка, Кенефка, Проститутка.

Минали работи, ще кажем. И слава Богу!

Понякога окръщаването е и вид подмазване с цел извличане на изгода. Иначе не можем да си обясним пръкването по шоплука на една камара Фердинандовци. Каква масова верноподаност.И Ленинки имахме, и Сталинки, и съответните техни мъжки аналози. И Фидел Кастро Рус и той си има съименници по нашенско.

Не е смешно. Тъжно е!

И пак поради липсата на съзнание за идентичност и приемственост - нали времето разломно и ценностната ни система в упадък - сега пък ни връхлитат нови уж модерни веения: идват на тумби българчета евроинтегранти. Те се вече зоват



Ивет, Жоржет, Мариус, Есмералда и т.н.



Вдъхновението идва, както можем да се досетим, от сапунените сериали. Но нека се огледаме наоколо си. Това сърби, гърци, за турците да не говорим, си държат на своята си именна система и не се кичат с чужда перушина. Баш европейците - французи, англичани, немци и разни холандци и белгийци - си кръщават децата, както са ги кръщавали от векове. Но ние - не, ние нещо се гнусим от себе си.

Вярно е, че имената остаряват, но все пак изпитвам горда носталгия по ония именити мъже, погинали за род и вяра, за "българско име", както се и пее в една песен, и за които в Бориловия Синодик троекратно отглъхва "вечная памят". Ето как са се зовали според поменика: Семир, Иванш, Трошан, Ратен, Карач, Потръка, Стан, Ботул, Годеслав, Черноглав...

Но как се пее "вечна памет" (в първата неделя на поста) на "ксенофонти" и "кераци" и тути кванти "пиерчета" и "есмералдчета".

Комай велики духовни пости са ни налегнали.

И за какво Паисий написа: "Поради что се срамиш да се наречеш болгарин!"

А някъде от небитието хихика Рачко Пръдлето.