Завърта се пред очите ни поредната политическа постановка. Поредният фестивал на зеления хайвер. Кандидатите се пудрят - все още повече в гримьорните. По сцената се разхождат главно режисьори и сценаристи. И телевизиите ги предпочитат. Премиерата е насрочена, а публиката нехае. Все още няма нова фигура като за главна роля. Човек има чувството, че са му продали билет по-скоро за репетиция.

Приятелят ми Руди, психиатър и пещерняк, ме предупреди: "Гледай как се вкаменяват лица и фигури. Тези хора не смеят да издишат въздух пред камерите. Ребрата ги заболяват от помпане. После месеци не могат да се върнат на себе си. А някои и никога не се връщат..."

Загледах се според съвета: вярно е. Всеки разпъва рамене, застопорява поглед, усмихва се вяло и безпричинно. Странното е, че тъй се сковават и нежните им вицета, избрани уж за контрапункт и за стръв според правилата на пиара. И те се напрягат също тъй



безсъдържателно и загадъчно.



Но дават да се разбере, че когато му дойде времето, всичко ще е както трябва. Седят и говорят като от пиедестала, на който очакват да ги "качим".

Въобще не ги плаши съдбата на онези, които вече са "слезли". Не ги смущават гипсовите им стойки, гипсовите им усмивки, гипсовото им завинаги слово - сякаш нощем се покатерват и работят като фигури (скулптурни, не политически) на собствените си паметници, които никой не им издигна..

Някога, още по времето, когато никой никого не избираше и по нищо не изглеждаше, че значенията на нещата един ден ще се доближат до истинската си стойност, се бяхме събрали да опържим малко речна риба в лятната кухня на една незапустяла още (тогава!) къща в Беглеж - мъже от различни възрасти, но разтропани и дружни, щом е за гощавка. Синът ми, софийско дете, преобръщаше таваните и сайваните, катереше се навсякъде и ронеше пепел и слама по главите ни. Това му беше страст, но този път слезе много скоро, хвана ме за ръка и пошепна, че горе има някакъв



човек, ама не истински,

а "такъв... направен".



Нищо не можеше да се разбере от разкъсания детски шепот, гледаше ме в очите и правеше объркани физиономии, защото подозираше, че не му вярвам.

Тихо се измъкнахме от групата и се качихме на тавана над кухнята. Вечерното слънце светеше през циглите, само дете можеше да се промъкне през нахвърляните кошерища, нощви, кросна и чекръци и все пак си проправихме път, а някъде в дъното, до комина, намерихме и този "направен човек" - гипсов, среден формат, поизцапан от гълъбите. Изсмях се, за да разпръсна напрежението, грабнах го за облекчение на детето и го смъкнах при развеселената дружина.

Ще се излъжете, ако решите, че веднага сме познали мъжа от бюста. Първо, видя ни се твърде млад. Второ, пречеха пепелта и курешките. Имаше предложение да бъде измит със сапун, но точно тогава рибата се опържи и предложението отпадна. Повече изчислихме, отколкото го познахме, че това трябва да е Другарят Ч.

Беше хубава тема за коментар, паднала почти от небето и съвсем годна за маса, но никой не я поде. Старият учител, който беше хванал повечето риба под камъните, а сега режеше салатата, измърмори едно



"Сик транзит",



ама като видя, че го гледам, се прекъсна. Това не беше случаят със славата, това бе случаят с властта. Съвсем различен случай...

Било е време, когато този гипсов човек е сочил (светлото бъдеще), учил (масите), предначертавал (съдбините на нацията). И ако по това време по места е било спуснато указанието всеки да бъде човек с главна буква, Другарят Ч. просто си бил Човек с главно Ч. В ръцете си е държал не само съдбините (юздите) на страната, но и живота на отделния гражданин. Неговите идеи, страсти, вкусове, знанията и неведението му, подозренията му и грешките, гневът и благоразположението му са били превърнати в съдба за нищо неподозиращи хора. Хиляди сменили социалния си пласт, напуснали домове и ниви, други преживели ужаса на покаянията и саморазобличенията, трети... не го преживели. Но всички преминали през громолящата от маршове и скандирания каменотрошачка, в която трябвало да се откажат от личния си глас, от личния си полет, от личния си жребий.

Онези, които са го преживели, си спомнят, че изглеждало,



сякаш няма да има край,



а сега от забравените вече кампании, речи и величествени жестове бе останал само този захабен и очукан гипс - освиркан опит да се попадне някак, макар и в най-близкото бъдеще.

Не бяха му взривявали мавзолей, не бяха му бутали паметник - само се бе озовал на тавана, дори не на тавана на историята, а просто сред вехториите и непотребностите на живота. Той просто бе един "направен" човек, какъвто днес някои мечтаят да станат.

Впрочем преди време надве-натри разказах за това и няколко души веднага се обадиха с предложение да им продам бюста. Но аз бюста не го бях взел, зарязах го там, не знам въобще прибра ли го някой.

Само това остава, казах си тогава, да си напълня къщата с такива "направени" хора.

Де да знам, че сега телевизията ще ми я пълни от сутрин до мрак...