Някои хора казват, че имало опасна носталгия по "реалния социализъм". Притесняват се, задето народът все още бил силно привързан към соца, продължавал да обича Живков и да гласува за БСП. "Е, как при това положение - съкрушено се питат такива хора - ще станем членове на ЕС? Нямаме ние манталитета на съвременни европейски личности."

Да, носталгия има. Само че не е зле да разгледаме по-обстойно това явление, а не просто да размахваме заплашително пръсти, както правят някои "модернизатори", според които е достатъчно да заменим някогашната любов към СССР с привързаност към Вашингтон или Брюксел, за да тръгнат работите.

Предполагам, че наистина има лица, на които им е мъчно за Живков, за бригадирското движение, деветосептемврийските манифестации. Особено такива, чието ЕГН почва с 30,31,32... Заради неумолимите закони на съдбата обаче те стават все по-малко и в крайна сметка не оказват чак такова



влияние върху обществения климат



Да, за разлика от други източноевропейци българите не се бунтуваха открито срещу социализма, не правеха дисидентски комитети, нито независими от държавата профсъюзи. Ходиха чинно по манифестации, славословеха вождовете и размахваха червени знаменца. Само че това не означава, че са били влюбени в социализма. Те просто бяха решили, че това е строй, толкова естествен като изгрева и залеза на слънцето, и затова е безсмислено да се бунтуват срещу него. И съответно стремежът им беше не да го променят, а да извлекат максимална полза от предлаганите обстоятелства. Трябва да признаем, че с тази задача нашите сънародници се справяха доста добре. Покрадваха, послъгваха и в крайна сметка доста народ успя да се уреди с жилище, вила и МПС. Вярно, недоволство съществуваше. Само че това беше недоволство не срещу системата като цяло, а срещу нейните най-облагодетелствани ръководители, които покрадваха повечко и съответно живееха по-наширочко. Народът не обичаше нито Живков, нито останалите членове на Политбюро. Не ги обича и сега.



Ако има някаква носталгия,



тя не е свързана с подобни лица или с някакви идеали, а с онези пробойни в соцсистемата, които позволяваха да си построиш вилата с държавни материали например.

Едва ли са били много хората, които дори през онова време са вярвали в официално прокламираните идеали, за да твърдим, че днес изпитват мили чувства към тях. Не му пукаше на българина нито за "пролетариите от всички страни", нито за "всестранно развитата личност", нито за "преизпълнението на плана". Социализмът го интересуваше дотолкова, доколкото му предоставяше някаква минимална житейска сигурност и възможности за нетрудови доходи. Точно към това е насочена днешната носталгия. Насочена е към онова време, когато най-важни бяха не парите, а връзките, когато най-същественото беше не колко ти е заплатата, а дали си в добри отношения с продавачите в показния или в мебелния магазин.

Само че



този свят безвъзвратно изчезна



и сега важат съвсем други правила, с които не е лесно да свикнеш. Няколкото десетилетия социализъм приучиха съгражданите ни на определен начин на живот, чиято генерална смяна няма как да стане безболезнено. Но нека не възприемаме псувните към настоящия живот и тоталното недоволство от него като носталгия по социалистическата идеология. Със сигурност повечето българи не желаят да се връща времето, когато банани пускаха само преди Нова година и конгресите на БКП, а сдобиването с маратонки "Ромика" или цветен телевизор "Велико Търново" беше повод за празник.

Да, по улиците все по-често се срещат младежи, които носят тениски с петолъчки, сърпове и чукове или лика на Че Гевара. Други пък се кефят на песни като "Земля в илюминаторе" или "Смуглянка молдованка". Но това не е носталгия по времената на зрелия социализъм, нито пък желание за установяване на комунистическа диктатура.



Това е "соц-фешън"



и леко инфантилен бунт срещу родителите, които постоянно дотягат на наследниците си с разкази за недостатъците на социализма. През 60-те години в Западна Европа и Щатите младежите също ходеха с такива тениски и размахваха портрети на Мао Дзе Дун. Но това беше знак за разграничаване от предишното поколение, а не призив към извършване на комунистическа революция.

И днес в България никой, вероятно с изключение на няколко тотално оглупели бивши партийни секретари, не желае да се връща "старото". Независимо от всички критики, които можем да отправим към нашата народопсихология, не можем да отречем една нейна основна характеристика - прагматизма. Тъкмо този прагматизъм подсказва на българите, че "старото" никога няма да се върне и по-добре да мислят за днешния ден, отколкото да съжаляват за вчерашния. Така че т.нар. "социалистическа носталгия" може и да продължи да присъства в битовите разговори, но практическите действия ще бъдат насочени в съвсем друга посока.