Тъкмо съм изчел няколко вестника, в които политолози се занимават с освежаване на дефинициите за ляво и дясно в посткомунистическите държави, и хвърлям поглед през прозореца. Навън се вижда каруца, спряла до голям контейнер за смет.

Докато каруцарят спокойно седи, жена му с отработени движения се нахлузва в контейнера и делово започва да сортира.

Това става в добър наш курорт. Наоколо се разхождат чужденци и сънародници; някои зазяпват контейнера с любопитство, на повечето не им прави впечатление. И на мен не ми прави, освен факта, че не прави впечатление.

Такива гледки можеш да видиш в Бангладеш, в Лондон, в София, навсякъде. Може би са различни само естеството на отпадъците и транспортът на потребителя им.

Спомням си, че в първите години на прехода в чисто метафоричен план край подобни картини не се минаваше равнодушно. Драматурзи сядаха да напишат по някоя социално ангажирана пиеса, публицисти се палеха за гневни филипики, политически лидери възкачваха кофата, за да громят опонентите си, "докарали народа до просешки хал".

Дали тъкмо изчезването на този патос не е най-истинската индикация за края на прехода? И ако да, то въпросният край не затвърждава ли нашето убеждение



във фикционалността на политическите полюси?



На мен като редови български гражданин (и съответно не само на мен) винаги ми се е струвало, че "ляво" и "дясно" у нас са глума и дяволък.

И че в един оригинален контекст лявото на власт се занимава с преразпределяне на националното богатство в угода на обезправените и нископлатените, а дясното - с бетониране на собствеността и с грижи за интересите на по-елитните прослойки. (Разбира се, речено грубо).

В действителност всички политически сили се отличават с лява риторика преди избори и дясно управление на власт. Знам, че теоретиците им биха тръгнали да ме опровергават с програмни стратегии и проценти, но същността не е в тях.

А в това, че друг възможен вариант едва ли има: партиите не са глупави и го знаят. Тоест наясно са, че десните лозунги не трупат електорат, а лявото управление не трупа силни приятели. Пък властта се крепи именно на обръчи от такива.

(Между другото може би тъкмо ДПС от време на време се погрижва тъкмо за своите избиратели. Пример: издействането за идните 3 години на субсидии за тютюнопроизводителите и от българския бюджет, и от ЕС, съобщено гордо от министър Кабил. Кои етноси у нас са главните тютюнопроизводители, както и че субсидии от хазната не е имало и няма да има за производителите на мед примерно, на зърно, на слънчоглед или мляко, се знае.)

Но след като "ляво" и "дясно" са доста релативни политически понятия, то не е ли заплашено статуквото на сегашните им емблеми - партиите?

Няма ли редовата електорална единица да спре да се идентифицира с тях, да престане да ги припознава като защитници на своите въжделения?

Отговорът е: една ще спре, а друга няма поради спомени, личен интерес, роднинство или спонтанен импулс. Така че и то не заплашва политическата традиция.

Партиите ще си съществуват, носени от инерцията на здравия консерватизъм и бетонната спойка с тренирани политико-икономически конгломерати. Електорален отлив ще има, но изборните резултати ще са в предвидими пропорции и в бъдеще.

Само че, както твърди геният Достоевски, измамно е да вярваме, че човекът е рационално същество.

Дългото отсъствие на политически субект, с който да се идентифицират широки обществени слоеве, ражда и ще поражда нови политически екзотики и мутации. Възникнаха и ще възникват изненадващи движения и групи. Нямам предвид само националистическите образувания като "Атака" у нас или партията на Вадим Тудор в Румъния. Те са добри индикации за идеологическия дефицит на традиционното ляво и дясно, но в парламентарната си битност не заплашват с потресения статуквото. Увеличаващата се електорална маса без свое пропорционално представителство във властта ще роди още интересни формации - ГЕРБ далеч няма да е единствената. И то не е лошо; нека бъдещите лидери трупат опит и потриват ръце - пътят към управлението за тях невинаги ще минава през дълго послушание в политическия инкубатор на сегашните централи.

Но предстои и още нещо. Сред лишената от политическа идентичност маса ще се кондензират и малки, маргинални или херметизирани в себе си групи. Те няма да си харесат



нищо в официалния политически МОЛ



И ще бръкнат за друга стока в забранения склад.

Какви идеологии ще ги обсебят, не знам. Дали ще е модифициран Бакунин, дали ще е романтизирано дуче или, недай боже, мистифициран Осама, не е толкова важно. Има го и това по света.

Ще го има и у нас, то ще съществува паралелно и ще излъчва своите отчаяни и опасни послания. (Гърция си пати от десетилетия.)

Ние не сме готови за него, но то никой не е готов, докато не го сполети. Не е и повод за предварителен вопъл: сънят на политическия разум не ражда автоматично чудовища.

Все пак е време да го мислим: ще липсва само докато компенсаторно още цари погнусата от въплътените във власт идеологии. И докато има относителна социална стабилност. Тоест докато този, който рови в кофата, вярва, че тъй е подредено устройството в най-добрия от световете, а нему просто не е провървяло.

Когато му дойде до мозъка, че не е тъй, и това се съчетае със силен икономически или природен катаклизъм, контурите на подредения свят опасно ще се раздрусат. Тогава в мрака и мъглата може да изплуват видения, които знаем само от литературата:

Нощта ражда

от мъртва

утроба

вековната злоба

на роба,

своя пурпурен гняв

величав.



(Гео Милев, "Септември")