Повечето наблюдатели наричат това реторика. Би било забавно да е само така. В споровете около световното противостояние обаче пригласят хиляди хора - богатите с парите, интелигентните със статии и речи, бедните с протестни знамена, държавниците с оръжие, а някои смелчаци с коли бомби или цъкащи ранички и потни лица. Малцинственият национализъм е в разцвета си също колкото и този сред мнозинствата. На масата се върна речникът на
онзи дребния, с малките мустачки
и треперещи ръце, дето в началото му се смееха, после си мислеха, че могат да го контролират, пък накрая преобърна света.
Всъщност "Пролет за Хитлер" е пиеса, около която се развива действието в мюзикъла "Продуцентите" на Мел Брукс. Там всичко е смешно. Дали обаче не е настъпила новата пролет на расизма и дали това е смешно? Струва си да се разгледа подобна теза, защото очевидно след 11/9 светът търси своя нов ред, но през прекалено много бомби и кръв.
След края на двуполюсния свят след падането на Берлинската стена мнозина побързаха да предвещаят един обединен свят с единна ценностна система (западна), проспериращ и мирен. Към днешна дата факт е обединението на бизнеса, на престъпността (в това число и тероризма), но не и на общите ценности. Точно обратното: културните разлики между различните общества остават. Те се прехвърлят чрез емиграцията в западните държави и стават люлка на днешния тероризъм. Как става това?
Световният бизнес се стреми към повече клиенти, при това все по-платежоспособни. Поради тази причина няма нужда от войни, защото те водят до бедност и убиват клиенти. Лошата страна на тази философия е, че глобалният бизнес се насочва към тези пазари, където има хора, които могат да си позволят поне един биг-мак дневно. Иначе казано, ако имаш 5 евро за билет, ще имаш и "София ленд", ако не - няма. В тази посока вървят и инвестициите. В държави, където това е възможно, се наблюдават просперитет и видимо спокойствие. С едно малко условие, ако обществото е хомогенно и няма културни различия.
Хората напускат бедните държави и се отправят на Запад, но повечето от тях (каквито са мюсюлманите) носят своята ценностна система, в която семейството е на първо място заедно с вярата.
Да, емигрантите приемат условията на своя престой в своята втора родина, защото всеки иска да живее нормално.
Искат обаче да бъдат и себе си
Затова в рамките на глобалния свят виждаме едно постоянно разслоение на малки и дребни субкултурни общества, които често се заключават в рамките на един квартал или едно гето. Когато говорим за днешния тероризъм, трябва да сме наясно, че в голяма степен заплахите идват точно от тези хора и тези места. Погромите във Франция само демонстрираха колко лесно запалими са такива общности.
Всяко грубо вмешателство във вътрешния живот води до контрареакции. В повечето случаи това са мирни, понякога не толкова мирни - погроми, сбивания с полицията. Понякога са ужасяващи. Дори и малкото насилие понякога отваря кутията на Пандора и поражда верига от скъпо струващи следствия. Ефектът на пеперудата.
Колко мюсюлмани загинаха при сблъсъците заради карикатурите на датския вестник за Мохамед? Може би числото е съпоставимо с жертвите от атентатите в Мадрид...
Събития, породени в главите на две дузини различни по култура хора, държаха в напрежение целия свят с месеци.
Много често вмешателството на властите е редно и задължително, но тъй като грешките са човешки специалитет, много
често редното се изражда в насилие,
което поражда контранасилие. Всички терористи, които бяха разкрити във Великобритания, са родени именно там, макар да са мюсюлмани. Те се организират и отмъщават за нещо, което са гледали по телевизията единствено и са чели по вестниците. Липсва реалният мотив, поради което е трудно да бъде прогнозирана реакцията. Те действат точно по онзи начин, по който Тимъти Маквей взриви Оклахома. Вдъхновил се за атентата, когато гледал как полицаите влизат във фермата, окупирана от лъжепророка Дейвид Кореш. Тогава загинаха много агенти на ФБР, но и много деца. Затова Маквей, възмутен, решил да отмъсти на правителството.
Войната на Джордж Буш в Афганистан и Ирак може и да е била правилна по преценките на специалистите, но начинът, по който се води днес, ражда същия ефект. За нас, далеч от Багдад, атентатите вече са хроника. За мюсюлмани от бедните квартали на Западна Европа, без дори да са стъпвали в Ирак, това е повод за възмущение и повод да сложат цъкащата раница на гърба. Ефектът е, че полицията започва да стъпва здраво в тези гета. По чисто полицейски обичай гази като слон в стъкларски магазин. Арести само по съмнения, насилие, рестрикции. По преценка на експерти, ако преди атентатите в Лондон сред всичките близо 3 милиона мюсюлмани във Великобритания е имало едва стотина опасни типове, то сега вече може би са над хиляда. Тероризмът еднакво застрашава всички, независимо от каква раса и култура са. Засега атентаторите са предимно екстремисти, проповядващи радикалния ислям. Точно поради тази причина се връща и расизмът на дневен ред на своето квартално ниво. Много по-лесно е да виниш за несгодите си различния от теб. Все по-чести са погромите и побоите над обикновени мюсюлмани от страна на неофашисти и дори обикновени хулигани. Напрежението е там, където има анклави. Ненавистта намира своя дом и от двете страни на барикадата. Лошото е, ако възникнат бойни полета.
Не знам по какъв начин разрастващото се недоверие може да бъде спряно. Лошото е, че грубият национализъм процъфтява, настъпва пролетта на някой диктатор - бил той от едната страна на барикадата или от другата.