Няма такова чуждо нещастие,

което човек да не може да понесе.

Ларошфуко



Не ми е думата за резултатите в ЦИК след пет дни или за хита на група Europe. Въпреки че са вълнуващи неща.

С неудобство и известна гузност се връщам към омръзнала, неприятна тема. Повечето умни хора, които познавам, смятат, че най-умното е по тази тема да се мълчи.

Самата тема обаче се развива отвъд мълчанието или говоренето за нея, живее свой собствен, неприятен и неприемлив живот.

Склонна е към лоша хронификация от ливански тип - хем нещастия, хем грозни, хем продължително.

Само преди две години много се палех по нея тема - подобно половината свят.



Говорим за Ирак



Бях много против войната, окупацията и нашето участие там. И досега е така, но посвикнах - както всички ние, които не сме преки потърпевши. Темата и околотемието й, самите те жив ужас отблизо, вече трупат признаци на ужасен медиен вкус отдалеч. Прекалено често и познато звучи всичко в тази област. Из земите на прочутото Двуречие все нещо избухва, все гине по някой, все някого похищават, все някого освобождават и все не можем да забравим напълно, че и ние сме там - напомнят ни го траурните почести.

Знаете ли точно колко италианци загинаха в Ирак? Българи? Включително не от контингента? Едва ли. По-малко от убитите при ПТП из страната за последните два месеца все пак. Единственото категорично число на жертвите в планетарен мащаб, обкръжено с ореола на свидната загуба, е надхвърлящо 1700. Мярка се най-често, защото става дума за американци. То е, защото във водещата страна на света се отнасят към пресмятането с респект и прецизност; според Йосиф Бродски в основата на западната цивилизация лежи тъкмо броенето.

За иракчаните не знаем, не помним. Изобщо има ли вече нещо такова, или се трупат отделни цифри - шиити, сунити, полицаи, бунтовници?

Отегчавам ви сигурно, извинете.

Действително изглежда досадно: по-досадно от тълпа просяци, която ти пречи да стигнеш навреме за екологична конференция.

Кой ще преброи точно - ту 20, 15, 50... Ту войници, ту кандидат-полицаи,



ту жени, ту деца, ту бунтовници...



Който и да пресмята, все ще пропусне нещо. Не може да се каже, че ни пука - е, безпокоим се. И съчувстваме, някак мимоходом, като при сбутана в хрониките вест за срутване на миньорска галерия в Чили.

Все пак тези хора в Ирак - първо, не ги познаваме. Второ - са странни. Живеят сред пясъци, тълпят се неистово край разни храмове, и то прекалено често. Със сигурност не слушат Лили Иванова и Ози Озбърн, едва ли знаят какво става с Люк Скайуокър, да не говорим, че не можеш да си поприказваш с тях за Слави Трифонов.

Различни, далечни, малко плашещи люде, изнервящи света с постоянните си взривове и трагедии.

Тия, които привличаха Ноам Чомски за интелектуална патерица на възмутата или Самюъл Хънтингтън - за изящно алиби на парарасизма, гледат отегчено. Изсивя хитрото намигане за двигателя на съвременните имперски активности - нефта, за "Халибъртън" и печалбите, омръзнаха и калпавите бронежилетки...

- Бяхме прави - подчерта президентът Буш. -



Америка ще бие и в бъдеще враговете си надалеч,



за да не идват тука, в Америка.

В светлината на тези реалности намирам за нужно да се покая. Пресметнах си два терена, на които се очаква моето лично признание в грешка.

Първият е общият терен на глобалната политическа инженерия. На този терен има два варианта. При вариант А моята цивилизация (все пак принадлежа на западната такава), се разправя с новите си врагове - фундаменталисти и терористи, като ги изтребва. В Ирак това става така - лека-полека базата на бунтовниците се стеснява; едни се предават, други са избити, трети бягат по други страни. Живеещите в Ирак сунити, шиити, кюрди и тюрки приемат законите на древногръцката демокрация. И предпочитат да поживеят известно време като нефтопроизводители в един все по-жаден за гориво свят, отколкото да треперят за живота си, докато свързват жички срещу окупатора.

Възможно ли е това? Да. А аз признавам поражението си на първия терен.

При вариант Б в Ирак нищо не приключва. А трае години, да не кажем десетилетия.



Бунтовниците никога не свършват,



защото се възпроизвеждат непрекъснато в собствените си народи. Базата никога не се стеснява поради лоша доминация в главите - вместо мечтите за кадилаци там се ширят ужасните идеологеми на конфронтацията и религиозния екстремизъм.

То е опасно - може да свърши зле за всички. Или както (май попресилено) каза Хънтингтън в лекцията си в института "Алфред Хаузен": "Ислямската цивилизация продължава да съществува и има много свидетелства за възможността мюсюлманите още веднъж да ръководят света."

Бих предпочел своето поражение пред вариант Б.

Но има и втори терен. На него нямам вариант за каене. На този терен е така - човеците утежняват личните и националните си съдби, когато се намесват във въпросите на живота и смъртта. И колкото са по-напреднали, толкова по утежняват с намесата си. Фактът, че Смъртта жъне невинни хорица в днешен Ирак, отдавна и хич не лежи само връз Саддам и Бин Ладен.

Част от тази тежест, не знам в какви пропорции, понесохме и ние.

Не твърдя, че е непоносимо. Не ни е проблем да се понаведем масово под блестящата мизантропия на Ларошфуко (виж епиграфа).

Твърдя само, че Някой сигурно брои другояче. И ако е почнал нещо предстартово, няма да го чуем, улисани в нашите сметки.

-----

* Последно обратно броене.