За първи път президентските избори в България не съдържат никаква интрига. Въпреки почти състоялия се съспенс около номинациите и участието на партиите, Първанов изглежда като самотен бегач. Той се справи с дългото разстояние, сега му остана късият спринт. И като че ли единствено неизвестен остава отговорът на въпроса - възможни ли са обрати в изхода на кампанията?

Има два факта, които са основополагащи при подобни разсъждения. Първият е, че Първанов не е просто политик с опит, но и с добър политически усет и интуиция. От такъв политик трудно може да се очакват грешки. Вторият е, че ситуацията работи за него.

От седемте кандидатпрезидентски двойки само две изглеждат реални опоненти. Десният кандидат почти със сигурност не може да предизвика изненада - защото не може да обедини десните избиратели. Както не успя да обедини и десните партии. На практика част от онези десни, които се чувстват все по-добре в своя бизнес и не мислят в категориите на антикомунизма,



като нищо ще гласуват за статуквото,



т. е. за Първанов. Той не събужда страхове и притеснения сред тях, а собственият им кандидат с нищо не изглежда по-добър от настоящия президент.

Волен Сидеров е опонент с повече възможности. Не само защото реалната подкрепа за неговата партия се преценява в рамките на около 10% от социолозите. А и защото той изглежда като истинска алтернатива. А това фокусира към него протестния вот както от ляво, така и от дясно.

На пръв поглед за Първанов по-удобно е да има за опонент Сидеров. Защото на редица експерти тази опозиция се привижда като опозицията между демокрацията и екстремизма. Аналогиите с вота на французите срещу Льо Пен са повече от очевидни. Но истината е, че България не е Франция, а българският избирател е далеч от гражданската политическа култура на французина. Мисълта, че българинът ще се стресне от Сидеров на втория тур не е лишена от смисъл, но и не е напълно валидна. Поне от избирателната практика до момента е видно, че на мажоритарни избори хората си гласуват за онзи, когото предпочитат,



дори да е очевидна мутра



Така пред кампанията на Първанов стоят няколко капана. Първият от тях е дали да играе на струната "демокрацията е в опасност". Отговорът на този въпрос се бави, най-вероятно защото подобен ход ще означава, че Сидеров е припознат като основен съперник. Затова кампанията се развива в посока "Беронов е опонентът", а образът на Първанов се допълва с щрихи на всекидневието - какъв е сексуалният му потенциал, колко го харесват миските на България и как за ползването на тоалетна на "Шел" президентът си е платил 5 лева. Самото изреждане на акцентите подсказва втория капан - Първанов да играе сам срещу себе си. Изграденият толкова последователно и успешно образ на държавника, който е далеч от партийните пристрастия и зависимост, е на път да се раздвои. Действие, чийто ефект е най-силен върху избирателната активност. А тя е третият капан. Опитът да се вдига активността, който започна с прочистването на избирателните списъци, неслучайно среща огромна подкрепа именно от сините преследвачи на електорални призраци. Проблемът е дали Първанов може да запази спокойствие, или ще се изнерви. И тогава, изпускайки питомното, ще се втурне да гони дивото.

Истината е, че вътрешнополитическата ситуация, в която се развиват изборите, изисква от



Първанов да не прави никакви резки ходове



С други думи, да се държи така, като че ли не се случва нищо по-различно и особено от познатото ни от 5 години всекидневие на президента. То, като се замислим, какво ли се случва наистина? Няколко познати до болка лица за пореден път са се втурнали да се опитват да се превърнат в политиците, които доказано не могат да бъдат. Липсата на реално състезание налага да не се предизвиква зорлем такова. Колкото по-спокойна, разумна и балансирана е кампанията на основния претендент, толкова по-сигурно ще постигне две неща. Първо, ще се отличи от истерията на Сидеров. Второ, ще покаже безсмислието на Беронов.

Външнополитическата ситуация налага същия извод. След доклада на ЕК и отлагане на делото в Либия няма предвидимо събитие, което да разтърси живота в България така, че да се отрази фатално на стремежа на Първанов да постигне втори мандат. Всички разсъждения "ами ако" се изтеглят все повече към научната фантастика. И макар че на практика всичко може да се случи - както със сестрите в Либия, така и с участниците в "Биг Брадър", това все по-малко би имало непосредствен ефект върху изборите за президент.

Чисто психологически ситуацията е гранична. Разделението в обществото е по-важно и първоопределящо за политическото действие - за първи път след прехода политическото противопоставяне се замени от икономическо.



Големите каузи на прехода са изчерпани,



а новите не са формулирани. Както се казва - отмина времето на идеите, настана времето на интересите. Партиите са все още в историята и тепърва се учат как да функционират в настоящето. От лидерите се изисква и очаква да представят решението. И като не могат да дадат на хората онова, което те очакват, то поне да не ги дразнят излишно.

Всичко това прави казуса "президентски избори" колкото предвидим, толкова и труден. В случая остава да наблюдаваме развитието на народната мъдрост: "Каквото сам си направиш и най-злият ти враг не може да ти го стори". Така че президентската кампания се превръща от тест за българския избирател в тест за българския президент.