Може ли един музей или галерия да се превърнат във врящо гърне от страсти и нерви? Да, когато се урежда гостуване на експозиция.

За да се покани или приеме каквато и да било изложба или ценен предмет, е важно човекът, който се заема с това, да е добре познат не само в нашите културни среди, но и да е достатъчно легитимен пред света. Цедката е много сериозна, тъй като невинаги дори директорът може да се справи сам с тежката задача. "Да бъдеш приет при директора на "Лувъра" или "Пти Пале" е все едно да искаш аудиенция при премиера", казва шефът на Националната художествена галерия ( НХГ) Борис Данаилов.

Фактическото пренасяне на един ценен предмет, така да се каже "от пирон до пирон", обаче отнема поне година и изисква строга организация досущ като при военна операция. Някои директори ходят на предварителни мисии в чужбина. Целта е да се срещнат с хората, които директно биха се заели да организират изложба, тъй като личният контакт често се оказва решаващ. Усетът - също. Директорите на чужди музеи са добре осведомени и знаят къде и за колко време е била всяка културна проява от европейски мащаб. "Да им се изтъква каква хубава изложба на тракийското ни злато е станала например в Бон е нелепо", казва Данаилов.

Наивно е и да се смята, че подобно "преместване" може да стане за няколко месеца. Чуждите културни институции са формирали политиката си за следващите 3-5 години. От НХГ също вече планират проявите си поне за година напред. През 2004 г. например "Метрополитен" поискал две икони за тяхна изложба. Цялата организация отнела 12 месеца. В момента пък от 2005 г. Данаилов преговаря за изложба на френско съвременно изкуство, която се очаква да бъде открита у нас през пролетта на 2007 г.

След като двете страни принципно постигнат съгласие по гостуване на дадена сбирка или експонат, следват тежките организационни задачи. Прави се първоначална листа на творбите и авторите. После се пращат писма до всички институции - дали в съответния период разполагат със съответната творба. Назначават се и комисии в двете страни, отговарящи за организацията.



Следва разпределянето на отговорностите



Всички условия изкристализират в дебел договор от 30-ина страници, в който се записва и срокът на изложбата. Решава се ще се плаща ли наем за местата, където ще се излагат експонатите. Правят се сметки за очакваните приходи. Ако няма определен брой посетители и изложбата излиза нерентабилна, преговорите могат да приключат дотук. Спори се и за парите от билетите - дали ще има процент за "даващата" страна. Ако такъв няма, се определя фиксирана сума, която се дава за всеки месец, през който експонатът липсва от страната си. Практика е такава сума да се дава, ако изложбата е до 2-3 месеца. Ако е по-дълга, може да се поиска и процент от цената на билета. Тогава обаче и приемащата страна може да поиска да се поделят разходите по транспорта.

Ако става въпрос за грандиозна сбирка, която представя страната ни например в най-голямата галерия в Европа, каквато е тази в Бон и която е държавна, застраховката минава във вид на държавна гаранция. Тя се гласува от депутатите от съответния парламент, които издават документ, определящ задълженията на страната - в случая Германия - да поеме разходите по застраховката. Държавна гаранция пое например и нашата страна за организираната от НХГ изложба в Брюксел. Този вариант е най-изгоден за галериите и музеите ни, тъй като им спестява доста пари.

Когато обаче става дума за размяна на експонати или изложби между недържавни институции, застраховката се прави по класическия начин и се търси подходяща фирма. Това обаче отново предполага тежки преговори, тъй като



малко застрахователи се съгласяват на офертите



заради големите суми. "По-добре е да се търсят утвърдени международни застрахователни компании, защото на български не може да се разчита", съветва Данаилов. Преди да се изчисли застрахователната стойност, специални комисии оценяват всяка културна ценност поотделно. След което се определя и премията за застрахователя, която се движи от 0,8 до 1,2% върху общата застрахователна стойност. Сумата обикновено се плаща кеш от този, който представя изложбата, или от този, който иска да я направи. За изложбата на тракийското ни злато в Бон например, застрахована за 45 - 50 млн. евро, премията е била между 400-600 хил. евро.

Понякога поради мерки за сигурност името на застрахователната компания се пази в тайна, като в случая с ръкописа на Леонардо, който бе в Народната библиотека. Друг път пък застрахователите не искат да се афишират, защото искат облекчение под форма на скрита реклама. Понякога пък просто се спазаряват, че няма да искат премия за дадена изложба, ако обаче бъдат потърсени за следваща, по-грандиозна експозиция.

Принципът обикновено е основните разходи - наем, транспорт и застраховка, да се плащат от този, който кани. У нас обаче той е доведен до абсурд заради липсата на пари. Вече е практика разходите дори за инициирани от наша страна изложби в чужбина да се поемат от приемащата страна. Националната галерия за чуждестранно изкуство (НГЧИ) например преди години показа испанска графика и живопис и италиански барок - всичко за сметка на чуждите страни. Галерията повече



приема покани за гостуващи изложби,



които се поемат от съответната страна, отколкото да инициира сама наши изложби зад граница. Сред най-емблематичните е изложбата на Салвадор Дали през 1989 г. Една от най-търсените в чужбина от НГЧИ е картината "Луцифер" на немския символист Франц фон Щук, рисувана в края на ХIХ век. Две години тя е отсъствала от България за експозиции в Германия, Англия и Швеция. През 2005 г. пък е била в Париж и Берлин. В замяна на това у нас дошли творби на Брак и Кале. При други гостувания на наши експонати зад граница галерията е получавала твърда, неголяма сума. Сред по-търсените картини там са още "Рибарите" и "Лято на Тиренско море". "Покриваме критериите им, имаме денонощна охрана и видеонаблюдение, пък и държавите от ЕС имат солидни бюджети за култура", обяснява Олга Арсова, зам.-директор на НГЧИ.

"Това, че изложбите ни отиват за жълти стотинки в чужбина, по принцип е така, но директорите на музеи и галерии у нас не си дават сметка какви разходи правят чуждите институции за организирането на големи изложби", казва Борис Данаилов. По думите му колегията у нас дори не може да си представи, че зад граница например дават по 4000 евро за 150 бронирани витрини. "И ако се счупят 30 от тях, както се случва, музеят не казва нищо и намира тези пари", казва Данаилов. Само за сценографията на изложбата в Бон например отишли 150-200 000 евро. В Западна Европа дори имало специални екипи за миене на витрини. "Нашите хора не могат да си представят, че музеят може да разполага с климатизирано помещение, което събира два тира", казва шефът на НХГ. Според него организирането на изложби зад граница е изгодно за нас, защото нито ние печелим толкова малко, нито чуждата страна получава толкова много.

"Идеята да си стоим тук и чужденците да идват да гледат ценностите ни, е нелепа. Това не се случи и на тракийската изложба във Варна", казва Борис Данаилов.

Транспортът, който също се вписва в договора, е не по-малко важен при организирането на изложби зад граница. И не по-малко скъп, защото изисква специални климатични условия за съхранение на ценностите, както и солидна охрана. Понякога се наемат специални бронирани помещения в летищата. Освен със самолет експонатите се транспортират и с камиони, в зависимост от големината и броя им. Един час превоз на ценен експонат в брониран камион например струва около 5 хил.евро. Находките от НИМ например се пренасят със специални огнеупорни сандъци, издържащи температура от 1900 градуса.