Най-тъжните училища не са тези, в които учениците се бият. Най-тъжни са тези, в които учителите са бити от живота и им личи. В такива места (виждал съм) цари общ дух на разпасана безутешност. И в случая не става дума за заплати (въпреки че са важно нещо). Става дума за неумението да си авторитет.

Пък когато не си авторитет, не можеш да научиш децата на нищо, дори на правилен бой.

Щото има и такъв.

Иначе школското насилие е тема, към която обществото е чувствително като есесовец към Вагнерова увертюра - може до въздишка, че и до плач да стигне.

В САЩ мине - не мине, и някой пъпчив отрок току вземе да се поупражни из класните стаи в стрелба по съучениците си, в нещо като опит да вкара себе си и целия свят в най-вълнуващата компютърна игра.

У нас учениците засега се задоволяват да се удрят по подъл, понякога осакатяващ начин. Вместо всички да се обичат като братя - нещо очевидно невъзможно все пак, предвид нашия пример. Или да се ступат честно, един на един, зад училището, пред всички. Което пък е позабравено упражнение - изглежда ретро като дуела.



Тоест и на бой не са се научили. Но на ненавист са.



Ние сме прави да роптаем срещу училищното насилие, но не бива да се чудим откъде идва. От нас идва, от света, който заобикаля училището. Идва от новините, в които един Саддам, примерно, трови кюрдите с газ, пък един Буш бомбардира страната му. Или от сагата на кокаиновите ни джентълмени, стреляни един след друг в течение на години, без това да накърни ореола им на господари на живота.

Идва от общата биология, в която полово съзрелите индивиди се борят за по-престижно място в стадото. Хормоналният ураган в главите на тийнейджърите е такъв, че често всички закони на Нютон, Бойл и Мариот не могат да ги убедят в значимостта си пред възможността Мими да ги погледне с интерес. Понеже, примерно, са обърнали чина върху зубъра Стамат.

Идва от цялото ни устройство, включително семейното. И тук нямам предвид само семействата с домашно насилие, а насилието като иманентен фактор при стереотипното съжителство на малки и големи. Един капацитет по въпроса пише: "Ако някой възрастен реши да удари детето или да натъпче лъжица храна в устата му, за него няма защита - възрастният ще го направи. Ако той реши абсолютно насилнически да наруши слуховите граници на малкия човек чрез крясъци, пак ще успее. Повечето родители нахлуват в територията на детето, когато пожелаят, и ако то се опита да опази душевното си равновесие с плач, просто бива помитано с все нагласата му."*

Според Жорж Дюмезил воинското си е у нас и не можем да му избягаме. Една трета от инстинктите, носени от нашата ДНК, една трета от мозъка ни са воински.** Робърт Мур също смята, че воинът е вграден в хардуера ни и няма мърдане.

Само че оттук почва цивилизацията. Има разлика дали нарушаваш телесната цялост на други човешки същества заради престиж пред самките или заради обсебване на техни материални достояния, подобно див викинг, или воюваш в научния колектив за идеята си. Има разлика дали насъскваш куче срещу голи и вързани затворници, или играеш шах срещу Крамник с упоритостта на боил, изкаран на междуплеменна свада. Има разлика.

Спомням си един урок на моя дядо, лека му пръст. Беше грижовен стопанин, внимателен с хората селянин. Веднъж обаче ме видя, както се бях заиграл по-грубичко с мой връстник, Ники. Бяхме на 5-6, не повече. Нещо деляхме с палавия Ники и не можехме да се разберем - я клечки, я костилки, я току-що намерен бръмбар, не помня. Стояхме един срещу друг и си отправяхме обиди, а Ники май и посегна.



- Рипни връз него, бре! - рече спонтанно дядо ми.



И ни погледа благодушно, докато се търкаляхме запъхтени в прахта. Помня, че в случая никой от нас не ревна. И че после пак си бяхме приятели, дори по-добри от преди.

Няма съмнение, че много днешни родители не биха реагирали така, а биха разтървали децата. Някое би могло да бъде и плеснато от загрижената мама, задето се е изцапало, задето се бие, задето я срами, задето е виновно.

Нямам съмнение и в това, че дядо ми не би се намесил в нашия честен двубой на моя страна. Беше важен урок - има случаи, когато аргументите вече не се чуват и войната развързва възлите. И случаи, когато не става с дипломация или премълчаване, както демонстрира Зинедин Зидан на световното по футбол. (Франция го разбра и му прости загубата на титлата.)

Има обаче и примитив. В армията, където насилието е много повече, отколкото в училището, яко момче от Дупнишко обичаше да тормози по-слабите новобранци. Веднъж потъна в рефлексии на тази тема. "Я един се си го бием, а он се вика: недей, ше видиш кво ше стане. Е, кво стана? - нищо. Я си го бием пак и нищо не става, и това си е."

Аз го убеждавах, че да биеш по-слабия без нужда е много тъпа работа, но не намерих достатъчно аргументи. Човекът сигурно вътрешно е очаквал някакво директно възмездие, примерно един небесен Даскал отгоре да му набие канчето. Може дори да е имал спотаен копнеж по това. Но така не става.

Става другояче. Глупостта се репродуцира, а воинското мутира в безсмислено и подло насилие, обкръжено от тиха омраза като ореол. Защото нашите пружини са си същите, но по-прикрити и леко лакирани. И децата го усещат. Това не е прогрес.

Само че го няма авторитета, който да ги научи на друго.

---------

* Iron John. By Robert Bly.

** Georges Dumesil. The Destiny of the Warrior.