България повтаряла френски сценарий на президентските избори. Де да беше така, щеше да е по-малкото зло. Истината е, че страната върви по стъпките на Унгария, защото последиците, които могат да се очакват, ще приличат повече на събитията в Будапеща, отколкото в Париж.

Вярно е, че както във Франция през 2002 г., така и в България през 2006 г. ултранационалист се класира за втория тур на президентските избори. Но с това приликите свършват и



започват разликите



Някои сочат като главна разлика принадлежността на Георги Първанов към левицата, а на Жак Ширак - към десницата. Колкото и да е странно, това не е толкова важно. Главният въпрос при сблъсъка на представител на традиционна партия с възходящ националист е доколко демокрацията се е изхабила и е загубила подкрепата на народа. Изправени пред такъв въпрос, французите се мобилизират, докато в България се очаква да се случи точно обратното.

Преди пет години французите отбелязаха рекорд по пасивност на президентски избори, като на първия тур 28% се въздържаха. Гласовете им се разпиляха между много кандидати и Ширак остана само на 3% преднина пред Льо Пен (19.8 срещу 16.8%). Демокрацията бе поставена на кантар и това не само изкара на втория тур пасивните, но и амбицира левицата да гласува за традиционния си съперник, макар и с отвращение - само и само да пресече пътя на един откровен провокатор.

Ако във Франция една трета не гласуваха и това се смяташе за национален срам, в България излезлите на изборите бяха малко над една трета. Нашият политически елит обаче равнодушно брои проценти от пуснатите бюлетини, вместо да се досети, че другите две трети от народа са го уволнили чрез пасивния си вот на недоверие. Първанов е доволен, че взема 64% и че опонентът му Сидеров е три пъти по-назад със своите 21%. Единствената тревога на съпартийците му е, че трябва да ходи на втори тур и да харчи още народна пара за изборите. Голямата разлика между първия и втория обаче създава чувство за предрешеност на вота и вместо мобилизация за следващия тур може да предизвика нов отлив на избиратели. България вероятно ще бъде единствената в Европа, избрала държавния си глава с гласовете на една четвърт от народа.

За това ще допринесе и



пълното объркване на десницата



какво да прави в подобна ситуация. Вцепенена от партийния си провал, тя губи способност и за национално отговорно поведение, като дава сигнал на привържениците си да се въздържат. Парадоксално е, че лидерът на Европейската народна партия (християндемократите) в Европарламента Ханс-Герт Пьотеринг се обърна към нашите традиционни десни партии с призив: "Вашата задача е да призовете още веднъж избирателите да упражнят демократичното си право на гласуване. България трябва да влезе в ЕС с демократичен президент, макар и това да е наш политически опонент." С други думи, той каза на Костов, Стоянов, Софиянски и другите: "Идете и гласувайте за Първанов, за да не се излагате още повече!"

Кой ще го послуша? А и редно ли е някой отвън да ни подсказва какво да правим на избори? Германецът Пьотеринг сигурно не би се осмелил да съветва французите как да гласуват. България обаче, която се радва, че влиза като равна в ЕС, явно се различава от старите демокрации, щом тяхното отношението към нея е различно. Ако търси прилики, би трябвало да се сравнява със своите някогашни братя от бившите социалистически страни, които я очакват вече в общия европейски дом.

Няма да мине много време след 1 януари 2007 г. и ще усетим как



изведнъж е свършило търпението на народа,



крепено през последните години не толкова от лъжливите обещания на партиите, колкото от последната надежда за избавление - европейската. Ако хората продължават да стискат зъби и да издържат на експериментите с тях, наричани реформи, причината е само една: надяват се да се доберат някакси до ЕС и след това да се оставят на Брюксел да ги оправя. Тяхното разочарование вероятно ще бъде много голямо, когато разберат, че Европа няма да им доведе нови управници. Две години бяха достатъчни на унгарците, за да стигнат до този извод. Униние се усеща също в Полша и Словакия, където народът изразява отвращение от лъгалите го политици, като прибягва до наказателен вот в полза на националистите. В единия случай (полския) ги праща да управляват заедно с консерваторите, в другия (словашкия) - заедно със социалистите, но тази разлика не е съществена.

В България обаче отчуждението на народа от политическата му класа вече е толкова голямо, че унгарският вариант започва да изглежда най-вероятен. Онези 60%, които не виждат смисъл да гласуват, не са точно хората, чувстващи се добре при всяка власт. Те знаят, че други са щастливците, които всички партии обслужват. Техният криминален рай не зависи от политическите промени. Партиите се сменят, но бандитите остават. Тях с бюлетини не можеш да побутнеш. Ако толкова дълго трупаното масово недоволство не се е изляло още по улиците, причината е само една - дадена е последна отсрочка. От 1 януари 2007 г. обаче българите ще имат пред очите си не толкова европейската мечта, колкото унгарския пример.