И в библията е написано, че човешкото тяло е храм на неговата душа. Ние сме длъжни да го поддържаме чисто и привлекателно за очите на околните, ако искаме да ни уважават и приемат с радушност; ако уважаваме сами собствената си личност. Отношението към телесната хигиена е отношение към природата, която ни е създала. А облеклото ни е външният, видим образ на това уважение. Но мнозина от нас се обличат



само колкото да не ходят голи



Така е и при родните ни интелектуалци, призвани да налагат стил и вкус сред обществото. Те никога не са признавани както заслужават приживе, живели са обикновено в постоянни грижи за насъщния, унижавани от богати парвенюта и тъпи политици. Но някога хората на литературата и изкуството все пак са имали някакво самоуважение, изразено и в облеклото. Говоря за истинските автори. За духовните аристократи. Между които несъмнено е и Алеко Константинов.

Разлиствам малък албум с фотографии на знаменития ни автор и отново в мен пропълзява съжаление по едно друго време, когато артистите са имали осанка и достолепие. А и човешката личност изобщо.

Виждам го



още от ученическия му портрет -



с байроновска прическа, широка бяла яка и нежно, ефирно лице на изтънчено фламандче, излязъл сякаш от някакъв друг свят - на благопристойното поведение, на добрата семейна среда и аристократични обноски. Ето го по-късно като студент в Одеса, с добре поддържана брадичка, висока, небрежно разкопчана, но отново белоснежна яка, гордо изправен, малко нехаен и дързък, което е характерно за тази възраст и за това младежко съсловие.

Виждам го и по-нататък на излет в планината. Уж в положението на турист, а облечен като за прием; с кърпичка в джоба на сакото, с жилетка и лачени обувки. Само небрежно метнатото върху раменете му връхно палто и артистично положеното бомбе върху камъка, на който е приседнал, говорят, че Щастливеца е сред природата.

Алеко наистина се е обличал като за прием у високопоставени особи. Където всъщност почти не е канен. И няма за какво -



високопоставената особа е самият той



Същото може да се забележи и при всички големи писатели и хора на изкуството от онова време. Но някога те са имали все пак някакво самоуважение, а сега не. Не говоря за творчеството им, а за дрехите, с които загръщат този божествен храм на душата - тялото. Това не са одежди, а често жива подигравка с човешкия род в началото на новия век. Повечето от тях са бедни наистина, и ще стават все по-бедни. Но само от това ли идва неугледният им вид. И от това, естествено. Но преди всичко от липсата на каквото и да е уважение към родното ни творчество. А в същото време искаме да се представим с авторитет пред европейците.

И при тях не всичко е така бляскаво, както ни го рисуват. Спомням си от едно биографично четиво за Балзак как се е появил нашумелият тогава писател сред отбрани гости в аристократичен салон. Тогава го знаели още само по име. И каква била изненадата им да видят как се е появил дебел и запотен мъж с вид на пийнал кочияш, небрежно облечен и с развързани връзки на прашните обувки. Но на никого не му е и хрумнало да затръшва вратата. Защото



на Запад уважават именитите си граждани



Вярно е, че не всичко е бляскаво оттатък, но какво да се прави, когато окото ни винаги е обърнато накъдето залязва слънцето. Само че такива няма да ни приемат там. Или ще открехнат едва-едва голямата порта. За което ни предупреждава и Алеко в началото на прочутия си роман: Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук и всички решиха, че вече е цял европеец...

Така започва. А за продължението оттатък границата вече знаете.