Този път църквата напомни за себе си в добре избран момент: наместо да се бори с разколници за имоти и свещоливници или да анатемосва холивудски продукции, днес тя се е трогнала от насилието над младенците, с които внезапно ни заляха медиите. Решението на проблема носи блаженството на простотата: да въведем вероучение в училище, ако може задължително. Така детските души от малки ще бъдат оформени по образ и подобие божие и няма да се колят.

Нещо повече, привърженици на светския характер на модерната държава трябва да се чувстват едва ли не съучастници на извергите. Подобно подозрение винаги е тежало над либералната интелигенция от края на 80-те и началото на 90-те. Част от нас тогава наричаха "постмодернисти", сиреч играчи, спекуланти на идеи, релативисти без всякаква морална котва. Ако тук казвам, че вярата няма място в българското училище, че патриархът и главният мюфтия нямат място в парламента и тъй нататък, това е само защото смятам, че, напротив, трябва да укрепваме един светски, граждански морален ред, адекватен на света, в който живеем.

Нещо повече,



каращисването на модерното и религиозното



рискува да произведе чудновати хибриди, които аз лично смятам опасни. Например, медийна демокрация плюс изключителна роля на православната религия дава популизъм в стил Милошевич, Путин или Волен Сидеров. Хипермодерна американска армия плюс протестантски фундаментализъм прави стотици хиляди убити в Ирак. Какво дава вахабитски ислям плюс петрол? Ню ейдж месианизъм плюс съвременни комуникации?…

Според Хегел институциите на модерната държава снемат (преработат на по-високо ниво и отменят) религията. Да кажем формите на солидарност, които религията предписва на вярващите, се трансформират в държавно преразпределение от заможни към нуждаещи се. Посоката на това разсъждение днес може и да се обърне: кризата на държавните институции поражда вакуум, който запълват различни предмодерни форми на морал. Разпадат се институциите - зазвучава отново призивът към милосърдие, жалопораждащи човешки пейзажи протягат ръце,



самозвани ктитори строят параклиси край бензиностанциите



и тъй нататък. Нямам нищо против милосърдието, но нали е ясно, че в едно модерно общество, в което сме станали толкова много, цялата тази работа не решава социалните проблеми, а само успокоява собствената ни съвест.

Дали един по-активен контакт с православната църква (поне от нея дойде инициативата) може да възпита децата ни в морални ценности? Мисля, че след тези 45, а после още 17 години повечето български граждани са скептични. Познавам много изключения, има отделни духовни водачи, отдадени на грижа за хора, но има и куриозни персонажи, маргинали, сребролюбци, всякакви. Самата организация е неадекватна, дори само с това, че не успя да се обнови и очисти от ченгетата. Впечатлението е, че в ръководството й не са в час със световните неща, че дори не са чували за моралните проблеми, с които се сблъсква съвременният свят, камо ли да имат становище по тях. Засега не се задава български Ратцингер/Бенедикт XVI.



Тук или се пее и кади, или се водят политикански битки



(спомнете си как се пръскаха поповете със спрей и се псуваха на "комунист").

Може би медиите имат пръст в окарикатуряването на православието, това някак им иде отръки, но дори просто да поканиш в студиото един от тези чинове, с дълга сплъстена брада и чудна шапка, който трудно застига мисълта на водещия, камо ли да я изпревари - стига. И, разбира се, ако говорим за възпитание без личен пример, си губим времето. А тъкмо там нещата са най-зле - църквата изобщо не смята за необходимо да се ангажира със социална работа (не ни била такава традицията!), да стъпи в болницата, в затвора, да иде при страдащите. Е, вярно, по-заможните хора имат и повече пари, за да спасяват душите си, по-добре да окадиш офиса на някоя мутра, отколкото да утешаваш умиращи.

Твърде затворено е училището, твърде маргинализирана (за жалост) е учителската прослойка. Едно



светско морално възпитание би отворило училището,



но не за поповете, а за авторитетите на българското гражданско общество - журналисти, юристи, неправителствени организации, лекари, полицаи, а защо не - и духовници, когато те играят реална морална роля за хората. Не само подобни социални актьори трябва да контролират работата на учителите, но и пряко да участват във възпитанието на учениците. Гражданското възпитание е нещо твърде важно, за да се остави само на учителите: трябва да го поемат от местните общности, които са собствено казано и родители и които до днес проявяват странна апатия към това, което децата им учат. Може би трябва да има възможност за адекватно заплащане на часовете на външни гости. Много по-ценно ми се струва онова, което децата ще научат от онзи, който се сблъсква с реални проблеми, отстоява каузи и принципи, от вечните библейски истини, които така или иначе ще се нуждаят от интелигентно, адекватно на действителността тълкуване.



Самият принцип на готовите истини,



върху който почива религиозното образование във вариант дядо Максим, дълбоко противоречи на съвременния морал, който почива върху избор и поемане на отговорност. Тъкмо тази липса съсипа обществото ни през последните години - никой не поема отговорност за избора си, от Живков до Костов и обратно. Е, ще ни попее сега малко църквата и ще ни олекне.

Задължителното вероучение не само е корпоративен интерес на самата религиозна институция (кадри, пари, влияние...). То ще се превърне в едно от знамената на крайната десница, както видяхме, че стана в Полша, и ще създаде напрежения с Европа. Помислете, митрополит Кирил толерантно заяви, че всеки щял да учи според деноминацията си. Ще трябва значи Министерството на просветата да разграфи страната на религиозен принцип, като постави едни от нас тук, други - там и повече да няма мърдане. В този свят родителите избират вместо децата, министерството - наместо съвестта. Хайде холан!