При всеки пореден случай на насилие с пострадали непълнолетни шлейфът от обществени реакции е предвидим до втръсване. Телевизионни репортажи с угрижени и нервирани родители, по някой печален педагог, застинал в позата "това е положението, нямаме права да наказваме", по някой психолог с школуван бихейвиористки лексикон - и така до новия казус.

Малко по-късно идва пробуждането на сили, приучени да институционализират морала и привиждащи панацеята срещу агресията в някоя нова учебна дисциплина. Естествено такава, дето учи на задължително добро и прави дечицата кротки като агънца. Винаги се присещат за най-лесното, дето може да се измъкне от скрина на баба и дядо.

Все по-силен в последно време е натискът за



задължителни часове по вероучение



(Като че ли религията и насилието са някакви взаимноизключващи се компоненти в човешката активност и като че ли цялата история не е безкраен низ от примери за обратното).

Че обществото е най-загрижено, когато става дума за пострадали деца, е разбираемо. В такива случаи то се чувства уязвено в своето бъдеще, засегнати са инстинктите му за закрила на потомството, ударено е в най-святото, особено за българския патриархален катехизис - физическото обезпечаване на рода.

Но хайде да се държим като зрели хора. Ако религията можеше да реши проблемите с насилието, то да ги е решила отдавна. Часове по вероучение е имало и по време на най-зверските години в българската история през първата половина на миналия век.

Ако религията оправяше тези неща, то нямаше католици и протестанти да се требят и днес в Северна Ирландия. Нямаше в някои от най-религиозните ислямски страни изнасилената жена да се наказва с камъни, а поясът с взрив да е най-популярният теологичен аргумент срещу опонентите в хронифицираните диспути там.

Най-тежките граждански войни през XX в. станаха в най-религиозните страни,



с най-могъщите църкви - Русия и Испания



Петнайсетгодишните юноши, стигнали до бой с осакатяване на един от тях преди дни, се превърнаха в нов повод за медиен ажиотаж. Както преди години връстничките им убили своя дружка. И в двата случая формалните причини за трагедията са обърканата ценностна система в главите им, съчетана с хормоналните тайфуни, бушуващи на тия лета. И разбира се - някои индивидуални и семейни особености на главните герои.

Но тази ценностна система не подлежи на генерална идеологическа регулация, а е винаги и преди всичко частен случай. Както и винаги когато стане дума за някакъв вид институционализация на познанието за добро и зло, трябва да знаем - зад тези думи става въпрос за повече власт и за нейното преразпределяне.

Всяка власт се усеща застрашена, без да е опряна и на някаква сакрализирана патеричка. Дали тази патеричка се нарича "марксистко-ленински морал и етика", дали "църква" и "вероучение", по същество няма огромна разлика. И двете учат, че трябва да се цени най-напред висшият авторитет, идеята, после земното й въплъщение, партията или църквата, после другите там неща - семейство, доброта, уважение към чуждата собственост и т.н.

Ако зад това учене впоследствие ловко не мимикрираха старите човешки пороци - властолюбие, лицемерие и пак насилие - но закрепено в официална догма, щяхме да замижим и кажем - е добре, щом е за хаир.

Но мимикрират. И не оправят нещата. Само се затиква боклукът под чергата. В резултат на което деформациите в съзнанията са по-трайни - справка практиките в някои центрове по религиозно обучение и в някои общества от посттоталитарен тип.

Може би медиите преекспонират случаите с насилие, но тези случаи не са от днес. Такива имаше и преди 30, имало е и преди 50, и преди 100 години - и не са били по-малко.

Не съм сигурен, че преекспонирането уврежда душите повече, отколкото мълчанието.

Всъщност естествена е тягата



на църквата да разшири сферите си на влияние -



а това й се струва най-лесно не чрез собствени подвижнически усилия, не чрез лична жертва и пример, а чрез обсебване на някой сектор от задължителната образователна сфера.

Но ние сме чувствителни към подобни неща, защото пазим известен имунитет. Имаме и лоши примери - някои от тези, които се наричаха със страшното име КГБ в СССР преди години и учеха на войнстващ атеизъм, като репресираха свещеници и вярващи, след перестройката станаха върли проповедници на православието и подгониха инакомислещите с привичен хъс на копои. Смениха само лексиката и цитатите, махнаха Маркс, замениха го с евангелиста Марко.

За тях измислиха нов термин по този повод - служители на Комитета на Господа Бога - КГБ. (Бездруго тази служба в Русия се прекръсти - ФСБ се нарича вече.)

Затова при цялото си уважение към клира и БПЦ следва да кажем - откривайте школа към църквите, драги отци, откривайте стаи, дето честни иереи напътстват с блага дума неразумния юноша, лишен от добър родителски пример, поддържайте приюти за падналите и обезправените, церете и утешавайте болните...

И ще ви уважаваме, и ще се връща тогава народът към Словото.

Но към Министерството на образованието недейте посяга, то и без това изнемогва от посегателства.

Има една прекрасна българска пословица, доста я обичаше покойният Николай Хайтов: "Турен акъл в глава не седи".

И с вярата е така - всеки трябва през страдания да иде до нея, а не през двойки и отсъствия. Щото няма да иде.