|
12 Декември 2006 10:10
За такива "безкрайно преданни" царисти като Smdrty, Mexikanski Vozhd, Tim и др., за които причината за сегашното положение е, че не са извадени досиетата и че единственият най-умен, най-учен, най-кадърен и всичко по-по-най- е гражданинът Симеон Борисов си направих труда да "извадя" неговото "досие" написано от майка му по време когато и през ум не й е минавало, че отрочето й може да стане премиер на РБ и партиен лидер. Откъса съм преписал дословно без съкращения и с точност до запетайките, за да не бъда обвинен, че вадя изрази извън контекста.
В спомените си, издадени през 1964 г. майката на Симеон царица Йоана пише за първите 20 години на изгнанието:
".....Трябваше да се грижа за възпитанието на децата. В България обучението започва на седемгодишна възраст, но Симеон започна на шест с двама учители: г-ца Дейкова и един свещеник, отец Сунгарски. Не зная дали Народният съд е накарал същите да заплатят скъпо за тази тяхна мисия. Обучението започна на български във “Врана”. Мария Луиза говореше добре италиански, той слушаше говоримия език от мен, от лелите си и от баба си и дядо си. Като дете никога не е говорил този език. Като пристигнахме в Александрия, той се озова в колата с баща ми и откри, че разбира италиански. Произнесе веднага няколко фрази. Симеон имаше и немска жилка, така че говореше и немски. Когато пристигнахме в Александрия, не знаеше друг език освен български, немски и италиански. Дадох го в колежа “Виктория”, а Мария Луиза – в “Сакро Куоре”. Не знаеха нито една английска дума. В началото естествено изпитваха трудности. Учиха пет години. Във “Виктория” Симеон имаше съученици от целия район на Близкия Изток. Той беше приходящ и всяка вечер се връщаше в къщи.
В Александрия живеехме на ул.”Салт”, не в Смуха, където живееха дядото и бабата. Имахме малка виличка на три етажа за мен и децата ми, госпожиците Петрови, подполковник Малчев с жена си и двете си деца, двама прислужници българи, верния ни Димитър Андонов, който още е в Мадрид; другите се задомиха в Египет.
С нас беше и добрата ни госпожица Стайкова. Майка ми ни канеше често на обяд и на риболов. Често прекарвахме лятото с нея в Кан. Този живот продължи до юли 1951 година. Имах намерение да се върна в Европа. Поисках разрешение да се установя във Флоренция, но не получих никакъв конкретен отговор на моята молба. Избрахме Мадрид. Генерал Франко с великодушен жест ми предложи гостоприемство, дипломатически паспорт, сигурност. Благодарение на майка ми купихме вила в един от столичните квартали. Дъщеря ми завърши курс за медицински сестри към Червения кръст, а Симеон влезе във френския лицей, където се записа в курсовете за научна степен по литература и философия. На 16 юни 1955 г. в Мадрид бе честван неговият осемнадесетгодишен рожден ден. Тук, в градината на вилата, бе опънат навес, където бе отслужена църковна служба. Пристигнаха групи българи от всички крайща на света. Тук бе моят брат Умберто, който отличи младия си племенник с ордена “Света Богородица”, присъстваше и Принц Николае от Румъния, Херцогът на Немур и др. Имаше и трима министри от испанското правителство, представляващи генералисимус Франко. Симеон прочете прокламация към българския народ, в която потвърждаваше своето намерение да остане верен на Търновската конституция и на принципите на свободна България. Прокламацията бе коментирана и на пресконференция в Мадрид, където синът ми отговори на най-различни въпроси, отнасящи се до неговия живот на Цар и до историята на България, която е предмет на тези спомени. На 2 септември 1958 г. замина за Съединените щати, а на 4 постъпи във Военната академия Vallew Forge. Самият Симеон разказа за този така благотворен опит по следния начин: “През първите седем седмици като курсант в академията не ми бе разрешено да се виждам с никого. Никой не знаеше кой съм, пък и никой не ме забелязваше, тъй като бях младеж като всички останали, които искаха да посещават курсовете. Случи се обаче така, че родителите на някои мои приятели бяха прочели във вестниците новината, че Царят на българите бил приет във Valley Forge. Разпитваха за мен, но за момента никой не можа да установи истинската самоличност на курсанта Симеон Рилски с регистрационен номер 6883. Не след дълго и местните вестници разбраха, че съм пристигнал. Този, който действително знаеше за моята самоличност – от училището, бе генерал-лейтенент Милтън Бейкър. Истинското публично съобщение обаче бе направено след десет месеца, в края на курса. Трябваше да устоя и на любопитството на много мои приятели, които бяха синове на италианци, живеещи в Америка. Освен че ми говореха на италиански, те искаха да узнаят на всяка цена дали имам роднински връзки с италианската царска фамилия. По време на обучението не ми бяха спестени нито тежкия труд, нито наказанията. Мисля, че съм изпълнявал задълженията си с усърдие, както всеки друг курсант. Мога да кажа, че подготовката в американското военно училище е наистина строга. Всяка година, в края на първите седем седмици, се излъчват двамата най-добри курсанти и произведените в чин сержант. Към края на 1958 г. имах честта и удоволствието изборът да падне върху мен и моя приятел Р.Б.Майерс. Месеци след това, по време на пресконференция журналистите се обръщаха към мен със “сърдж”, съкращение на сержант. От извънвоенните дисциплини се увличах най-много от занятията, посветени на структурата на държавата и на американското гражданско право. Учих и социология, психология и световна история (World history). Открих, че американците са много обективни в мненията си. Избрах курса по история, за да видя как американците преценяват Европа, гледана от тяхна страна. Що се отнася до военната дисциплина, не очаквах, че ще бъде толкова пруска. Имаше моменти, в които мислех, че няма да издържа. Това, което ме очароваше обаче, бе възможността за съжителство с толкова много хора с различен произход, религия, култура. В неделя например обичах да ходя на религиозни служби, по време на които се четеше пасаж от Евангелието, което впоследствие се тълкуваше от различните министри*, представители на различните курсове.
“Академията Valley Forge може да бъде взета за модел за училище по тактика и прилагане на маневри, по оръжие и стрелба, но най-вече за физически тренинг. Гордост за академията са кръговите дефилирания, при които за да се постигне най-съвършен синхрон на движенията, се провеждаха продължителни и изтощителни репетиции. Това се нарича военнен drill. Наказанията се състояха в тежки походи с пълната раница на гърба при спазване на ритъм от 120 крачки ф минута. Бях наказван няколко пъти.
За да създадем представа за стргата дисциплина, ще разкажа следния случай. По Великденските празници ни се даваше отпуска във Филаделфия. За да можем да тръгнем по-рано, аз и други мои другари по служба решихме да се събудим в три часа през нощта, за да почистим стаите си. Бяхме се навели да метем и мием пода, когато влезе дежурният офицер. Попита кой ни е разрешил да се събуждаме преди тръбата и за да не забравяме тази точка от правилника , ни накара да тичаме един час около сградата на дежурния офицер. Наказанието маршируване е практика, която може да продължи пет часа. Естествено, когато на някого бива налагано такова наказание (трябва да е извършил тежко нарушение), може да помоли да направи своите пет часа на части. Излязох от академията на 3 юни 1959 г., след като участвах в един великолепен парад, предизвикал завистта на много “изтъкнати личности” от Уест Поинт. Нашите седем роти ентусиаризираха масата. Бях избран да отдам почест пред гробовете на падналите във Втората световна война и в Корея при Мемориал Дей. Церемонията се състоеше в следното: един курсант минава пред всеки гроб и пуска по един карамфил. Аз бях избран да извърша този жест. Аз обаче си спомних, че по време на Втората световна война моята страна бе съюзник на Германия. Сметнах за свой дълг да предупредя командира с цел да се избегне откриването на тази несъвместимост от някой вестник. Командирът се оказа в неудобно положение. Каза ми: “Всъщност това няма значение. Пред загиналите няма неприятели или биши приятели. Но за да избегнете инциденти, закрийте колкото е възможно повече лицето си с козирката на шапката.”
След приключване на този курс, ако бях изкарал още осем седмици обучение на полето, можех да се явя на изпит за кандидат офицер от Американската армия. След като се освободих от задълженията си към академията, осъществих кратко пътуване в Норфолк, Форд Мийд Мийд и Вашингтон, все във връзка с моето военно обучение. Естествено пътувах инкогнито и винаги с името “Симеон Рилски”.
След това направих една голяма обиколка из Съединените щати и Канада, където се срещнах с много групи българи, които смятах да видя отново следващата година. През юли 1959 г. се върнах в Мадрид. Майка ми дойде през май, за да види сестра ми Мария Луиза и зет ми Карл, които се намираха в Торонто, Канада. Във Valley Forge присъства и на един парад.
Събота и неделя, когато можех да излизам през следобедите, отивах при моя адютант полковник Джорджо Генчев, за да следя българските дела. В Ню Йорк видях стотици изгнаници от родината. На 14 юнипо телевизията бях интервюиран от известния говорител Шоу. Пита ме за България, за Военното училище и по други въпроси. Нямах никакво копие от въпросите, така че трябваше да отговарям без подготовка в продължение на половин час. Попита ме между другото дали българското правителство ми е дало двадесет милиона долара. Отговорих, че в края на войната българската съкровищница вероятно не е разполагала и с два милиона долара в запас. Ако притежавах тези пари в онзи момент, нямаше да бъда във Филаделфия, а в София, тъй като почти съм сигурен, че щях да привлека на своя страна и най-закоравелите комунисти. В Овърсийс Прес Клуб в Ню Йорк дадох друга пресконференция. Задаваха ми всякакви въпроси. Запитаха ме дали имам намерение да заведа в Европа някоя втора Гейс Кели. За да не бъда нелюбезен, казах че в деня, в който реша да се оженя, ще отговоря на този въпрос. С американците човек трябва да се шегува. Обикновено към журналистите бях по-скоро предубеден, тъй като ги смятах за антимонархисти. Всички обаче бяха благослонни, независимо от това, че знаеха, че съм цар.”
С тези спомени на моя син мога да завърша разказа за моя живот. Надявам се......."
|
:
...Тъкмо ще минат към малко по-малко калпавата Им народопсихология и пак ще трябва да се връщаме към наш'та си такава. Че сурсите на криейтив ценностьи ке се изчерпат скоро