Нормалните хора се отнасят към националните изблици така: турят ги на почетно, но не ежедневно място в живота си. И преди тях си гледат другите грижи - да си изорат нивата, да си завършат образованието, да сготвят на децата манджа, да нарисуват картина или да напишат финансов отчет...Така правят нормалните хора и, слава Богу; ако всички лягаха и ставаха с мисълта за величието на своята Родина, а през останалото време се занимаваха само с втълпяването на това величие сред комшийските глави, то светът отдавна да
се е обезлюдил от високопатриотични войни
Така правят нормалните, но нормалните хора сме такъв материал, че лесно ставаме ненормални.
Нещо такова си мислех, докато участвах преди дни в една литературна проява. От небезизвестен културен център в София ме поканиха да представя първата книга на млада българска поетеса. Сториха го вероятно понеже бях редактор на въпросната книга. Приех го най-естествено, защо не. Случвало ми се е да говоря за български книги къде ли не, в чужди институти също; например унгарският в това отношение беше извънредно активен...Та приех и отидох, леко учудвайки се защо са избрали тъкмо тази поетеса. Едва накрая си дадох сметка.
Работата е там, че книгата "Треморио" на въпросната талантлива българка беше наскоро издадена от община Стара Загора, защото Мария спечели националната награда "Веселин Ханчев". Фамилията на Мария е Македонска. А поканилият ни Културно-информационен център беше тъкмо македонски такъв.
"Е, какво от това - Македонска, македонски - ще си говорим за литература, съвпадение някакво."
Не, никакво съвпадение, както се оказа. След моите думи дойде ред и на благ гост от Скопие, който стана и вместо да завниква в мариините вирши, заговори за род и име и реши да зарадва поетесата, че скоро вече "ке я препеят на майчиниот й язик".
Това ми дойде в повече.
Доколкото знам, Мария е родом от Елин Пелин и е завършила СУ "Св. Климент Охридски". Вярно, дъщеря е на българския писател Славе Македонски, който в края на живота си така, изведнъж, поради лична сиромашия или други причини зачести на гости в нашата съседка, където го возеха, хранеха и му се радваха и оттам бая нелепици издума. Както и да е, лека му пръст на бай Славе, интересен писател, чешит, чудак.
Само че и на Александър Македонски да беше щерка Мария, майчиният й език си е български.
Един човек може да принадлежи на татко си и майка си, на страстите си, на Партията и Държавата, на ОМО, ГНОМО или МОНТИГОМО, на ВМРО, фенклуба на Манчестер Юнайтед или на групата си по латинотанци...
Но един поет си принадлежи на езика
И езикът, на който пише - това му е майчин език. Така седят нещата, Мария.
Замислих се и за друго - да не би пък в това име - Македонски, да е причината? Но това име и у Иван Вазов го има, бедний, бедний Македонски, нали помните. Въпросният Вазов Македонски е с прототип - Христо Македонски, войвода, родом от с. Долни Тодорак, Кукушко, от родители чисти българи, според самия него. И се смятал българин от Македония. А името - Македонски, Македония в Северна Гърция изобилства силно. Булеварди, кафенета, окръзи и какво ли не се наричат така. Явно не е повод да се канят тия улици и площи в македонския културен център, щото гърците си ги броят съвсем с друг произход и предназначение. Изобщо взех да се питам дали пък няма нещо вярно в подозренията на историците, че младата ни съседска държава си е съчинила нова доктрина. Която предвид албанизацията на своите западни части предвижда мобилизация на етноресурс извън нея, примерно в Пирин. И че цялата разправия около ОМО-Илинден, както и воплите пред ЕС са увертюра към претенции - за майчин език, за малцинства и правата му, че и за територия по-сетне...
Как да не се замисли човек, след като тези смешки стигнаха до поезията?
То така, ако си представим, че на територията на съседна нам страна се образува нова държавица, наречена, примерно Тракия или Шопия, сто на сто някой бедний, бедний ще се намери да направи шопска или тракийска партия тук.
Никой, разбира се, не е казал, че нови държави и нации не могат да се образуват тепърва, макар че на мен ми стига и старата.
Но лично аз не бих могъл да прочета "препетата" Мария на "майчин" македонски без усмивка. Най-малкото защото, ако е майчин, със сигурност не е бабин. И защото много, ама много хумористично звучи, братци, този "язик", за българското око и ухо.
Да речем, примерно, Димчо Дебелянов. Чета "Елегии", "Црна песен".
Jас си умирам и пак си се рагам
Многуобразна, лабава душа.
Преку денот без починка градам,
Преку нокта безмилостно рушам.
Немой така, хора. Това е трагично стихотворение все пак. А тази "лабава душа" е убиец на всичко детско - нали помните оригинала:
Аз умирам и светло се раждам,
Разнолика, нестройна душа.
През деня неуморно изграждам,
През нощта без пощада руша.
(Черна песен)
Чета отпред книгата. Там пише: "Димчо Дебелjанов. ЕЛЕГИИ. Помакедончил: Гане Тодоровски."
И да ти помакедончат стихотворенията, Мария,
само хумор ще стане
Защото всеки диалект е готов хумор, както го е доказал и Елин Пелин - писателят, а не родният ти град. Примерно, с Пижо и Пендо:
Маке, маке, Пижо, глей, че одоцнахме!
Глей си кефа, Пендо, нали му кръцнахме!
Това "маке, маке" в случая значи друго, ама някому в Скопие може да се види достатъчен повод за ОМО. Или поне за културна изява със съответно "помакедончване". Затова казах горе, че нормалните хора лесно стават ненормални. Понякога от прекален хумор се получава.
|
|