Елвис протегна ръка и взе 20-доларовата банкнота, която му подавам през отворения прозорец на колата. Бавно започва да брои парите, които трябва да ми върне. Същите дълги гъсти черни бакенбарди, същата прическа, същата форма на лицето, същата огромна яка, извадена над служебното му яке. Почти като истинския Елвис. Почти.

Но всъщност е Дейвид. Пише го на униформата. Той просто е един най-обикновен имитатор на Краля на рока, който вместо да се шляе из слънчевите улици на Лас Вегас и да се снима за спомен с туристите пред луксозните бутици и казина, тъжно седи в студената си будка и събира монетите край западния вход на магистрала №90 край Чикаго.

Вземам рестото. Пожелавам приятен ден на "Елвис". "Тhank you very much", ми отвръща той със същия тембър като на Краля и без дори да ме погледне, вдига бариерата. Наблюдавам го в страничното огледало, докато бавно се отдалечавам и си мисля кой ли вятър го е довял тук, край безкрайните, еднообразни, монотонни, вечно ремонтиращи се и вечно задръстени магистрали на Чикаго. Може би същият малко шантав, див и изкусителен вятър, които ни довя и нас, напусналите някога България.

Тръгнал съм към нашата църква "Св. София". Но мислите ми се връщат към Краля на рока.



Ние, емигрантите, сме нещо като Елвис,



но Елвис ментето.

Приел си е съдбата, стои и събира монетите. Събира години за пенсия, събира да си плати застраховката за здравно осигуряване или просто да си плати колата. Мнимият Елвис имитира истинския, ние - миналото си. Имитираме това, което сме били, и живеем с неговото не много успешно клонирано продължение.

Строим хубави нови църкви, училища, издаваме вестници на български, правим луканки, туршии, баници - даже по-вкусни от родните, и пак някъде вътрешно чувстваме, че с новите си паспорти не сме станали истински американци, канадци или германци. Нито със старите паспорти сме същите българи.



Дес Плайнес - градът на съдбата



Дес Плайнес е едно от най-оживените и емблематични предградия на Чикаго. Разположен е на площ от 37 кв. км. Наречен е на името на реката, която минава през самия център. Другото му име е Градът на Съдбата.

Според последните изследвания тук живеят около 60 000 души - 84% са бели и 14% - латиноамериканци. Средната годишна заплата на жителите му e 54 000 долара.

Градът е известен с езерото Опека, музея на МакДоналд и с това, че тук е действал един от най-жестоките убийци - Джон Клоуна. Над 40 души, повечето от които деца, са намерили смъртта си след среща с Клоуна. Възмездието го застига точно тук - в Дес Плайнес.

За българските емигранти - не само от Северна Америка, но и по света, Градът на съдбата е с особено значение. Тук през януари 2002 г. за първи път отвори врати първата изцяло построена от български архитекти и строители върху закупена от българската общност земя църква "Света София". Тя разполага с 5,5 декара земя, паркинг за 100 коли, зала за срещи и три помещения, ползвани за училище.



Но като всяка българска работа



и тази не е без кусур. За последните 2 г. храмът стана арена на епични битки, довели до разделяне в нашата колония, съдебни процеси, дела кой да я управлява, кой да връща кредита за построяването му. Всичко това пък доведе до улични митинги, протести. Накрая се намеси полицията и затвори църквата. Банката кредитор пък заплаши да обяви имота за продан.

Човекът, който вря и кипя в тези батална сцени, е възстановеният на длъжност свещеник Груйо Попцонков. Отецът е среден на ръст с бяла брада и още по-бяла коса. Говори тихо, бавно, спокойно - просто излъчва усещането на човек, който е наясно с мисията си в живота.