Когато се обърне каруцата - пътища много, но с Либия не е така. След повторното осъждане на смърт на българските медици и палестинеца остава само един възможен път - обжалване пред Върховния съд. И какво да очакваме? Либия не трепна за осем години нито от юридически аргументи, нито от международен натиск.

Всъщност както и да анализираме обстановката, стигаме до една и съща грешка на българската дипломация, предопределила нейния по-нататъшен крах, както и краха въобще на дипломацията в това драматично дело. Българките лежат в затвора и тръпнат пред смъртната заплаха само по една причина - в най-важния момент те бяха изоставени от държавата си да бъдат взети като заложници от друга държава, която има своенравно отношение към международните правни стандарти. Това нямаше да стане, ако правителството на Иван Костов и неговата външна министърка Надежда Михайлова бяха проявили през 1999 г. гражданска отговорност към своите сънародници в беда. Чужди на такива чувства обаче те не само не ги изведоха бързо от страната, както постъпиха други държави като Филипините и Полша, но и показаха демонстративно безразличие, стигнало връх с фразата на Костов "Ами ако са виновни?".

България падна в клопката на Либия, когато



призна либийския съд за компетентен и обективен по подобен казус



Тя не можеше и да направи друго, след като показа на местните власти, че ги оставя сами да преценяват какво да правят с българските граждани. Да се съдят обаче само Костов и Михайлова е несправедливо, защото те не направиха нищо друго, освен да продължат делото на Стоян Ганев и Желю Желев, които дадоха първия сигнал за разгромяване на българската дипломация, обвинена в комунистически дефекти. Когато нашите медици бяха заловени и изтезавани, в Бенгази дори нямаше българско консулство. То бе закрито след изгрева на демокрацията, а опитните дипломати, специализирали се там да вадят от арестите български граждани заради всевъзможни инциденти, бяха не само отзовани, но и изгонени от външно министерство. Някои от тях и до днес са убедени, че са щели да измъкнат и петте медицински сестри, както са се справяли при много други подобни случаи.

Загубата на време бе решаваща за влошаване на положението. За нея допринесе и така наречената "тиха дипломация" на Соломон Паси, която криеше своята безпомощност с разтакаване, само колкото правителството на Симеон Сакскобургготски да избута без сътресения колкото може повече от мандата си. Както Надежда Михайлова, така и Паси не правеше нищо друго, освен да замита проблема под чергата. Съдебният процес бе скандално опорочен по две причини: първо, Либия позволи да се изтръгват самообвинения чрез изтезания, като оправда мъчителите и включи самопризнанията в доказателствения материал; второ, тя отхвърли научните доказателства в защита на медиците, дадени от световни авторитети. По този начин съдът показа ясно, че не може да бъде нито безпристрастен, нито обективен. Самите му действия потвърждаваха, че се разиграва политически процес.

При такова развитие нямаше смисъл да се търси юридическо решение, чието протакане само помагаше за политическите игри на либийските власти. Те се обслужваха чрез процеса, за да прикриват своята вина пред народа си за лошото състояние на здравната система, както и да изнудват света за пари, с които да си покрият харчовете около глобите, които им бяха наложени заради тъмното им терористично минало.

Триполи се е огъвал досега



само под мощен международен натиск,



но той не се случи, защото най-напред България не го пожела. Когато преди две години тя започна плахо да подканя за намеса Съвета на Европа, Европейския съюз, САЩ и други международни фактори, нейният сигнал бе схванат като призив за предпазлива солидарност. Отговорът бе точно такъв: темата за медиците влезе в политическите разговори с Либия, но никоя държава или организация не я превърна в предварително условие за подобряване на отношенията си с Триполи. Разбира се, когато другият аргумент в контактите с Либия са петролът и икономическите интереси, България не би могла да разчита на много енергично съчувствие. Но при толкова скандално нарушаване на човешки права тя имаше основание да алармира направо общественото мнение във влиятелните държави, което би могло да накара техните власти да покажат по-голяма твърдост.

Видя се, че в Либия няма истински съд. Всичко зависи от волята на лидера Муамар Кадафи, който ще продължи да използва медиците за своите политически цели, докато не разбере, че издевателството над тях му пречи вместо да му върши работа. Изглежда, че и нашето външно министерство най-сетне прогледна, защото във вчерашната си декларация се осмели да заяви, че "протакането на това съдебно дело вече осма година е достатъчно силен аргумент, който налага да се ангажират либийските институции и ръководството на страната".