Приказките са реалност. Защото няма реален свят без приказки и без деца от всички възрасти, вярващи в приказки. Ако не вярвате, не четете това мое писмо.

В него има две истории с привидения, една френска и една българо-щатска. Втората (the US-Bulgarian one) засега ще я спомена мимоходом. Наближавал краят на Руско-турската война. Западни дописници посрещали на българска земя новата 1878, когато пред тях пак се появил призракът на Скитника евреин и запитал:

- Къде е господарят ми? - И, както винаги, поискал грошове, които щял да им върне, когато намери своя господар и си получи платата.

"Това беше кочияшът Исак, който все не можеше да настигне своя работодател - кореспондента на "Дейли нюз" Джанюариъс Макгахън" - разказва Арчи Форбс, колега на Макгахан. И обяснява, че той и другите военни дописници наричали Исак "Призрака на Скитника евреин" (по едноименния роман на Йожен Сю, вече отпечатан в не знам колко тома, след като не знам колко време излизал като подлистник в един парижки вестник).

Засега толкова за призрака Исак. Втората история с привидения - френската - е разказана от Алфонс Доде. Има я в неговите "Писма от моята мелница" - издание "Hashette" 1869; томче с твърда, снежнобяла корица от колосан лен без никакви шарении по нея и с предговор от член на Френската академия, който казва:

"Изкуството да разказваш е едно чисто френско изкуство и сред французите най-добрите разказвачи са провансалците, и сред провансалците най-добрият разказвач е Алфонс Доде." Каква скромност! Мно-о-о-о-го имаме да учим ние, българските националисти.

Но че Алфонс Доде е чудесен разказвач е вярно. Вярно е също, че Желю Желев нямаше да изкара България франкофонска, ако в старите български гимназиални учебници ги нямаше откъсите от "Тартарен Тарасконски" и от "Писма от моята мелница".

Тя не била много далеч от Авиньон, където бил новият замък на папата (Le chateau neuf du pape), на когото един френски крал обяснил: интригите против мен няма да ги плетеш в Рим, а тук, в Авиньон, където ще си ми под ръка. Франция е "la Fille aignee de l'Eglise" - каката на децата на църквата. Набий си го под тиарата. После папите успели да се върнат във Ватикана и названието "Шато ньоф дю пап" станало марка на едно нелошо вино, но това е друга история.

"Арлезианката" е композиция на Жорж Бизе по едноименното "писмо" на Алфонс Доде (неговите писма излизали във в. "Фигаро"). "Арлезианката", естествено, е от Арл, който Луи VIII някога разрушил заради еретиците албигойци (богомили). Френските коментатори сравняваха евроатлантическата солидарност с "Арлезианката": "Всеки я е чувал, никой не я е виждал."

Това сравнение е от времето, когато разправяха, че Франция няма големи писатели като американските, понеже има добър печат (придърпващ талантите). Ако е вярно, че едното е за сметка на другото, спокоен съм за българската литература. Панаирът на книгата в НДК също ме успокои. Френският щанд се открояваше от другите. Показваше книги без шарении, със семпли корици като някогашното издание на "Писма от моята мелница".

Едно от писмата е за трите коледни меси (Les Trois Messes Basses). В него няма Дядо Коледа, няма елхи. Нямало ги е през година 1600, когато кюрето трябвало да отслужи трите меси, а току подпитвало клисаря Гаригу, който помагал в кухнята на замъка: в пещта ли са вече пуйките, Гаригу? Ама хванаха ли златиста коричка? Ама сложихте ли трюфели в плънката?

Горкото кюре знаело, че лакомията е един от седемте смъртни гряха и повтаряло "Vade retro Satanas!" - изиди, Сатана! Ала Рогатия се правел, че не разбира латински и божият служител все си представял как ще седне на трапезата в замъка пред пуйките и пъстървите, и виното, искрящо в гарафите.

Първата меса божият служител я претупал. Втората я изкарал спринтово, а третата на такава скороговорка, че прескачал пасажи от тропаря. Накрая седнали четиридесетте красиви дами и господа край дългата трапеза под канделабрите. Божият служител преял, после умрял в съня си, без да има време да се покае. Явил се той пред Върховния съдия, който го смъмрил: Да се махаш от очите ми! Ти живя благочестиво, ще те пусна в рая, но първо ще ми ги върнеш триста пъти тези три меси, дето ми ги открадна!

Замъкът Тринкелаж (звучи като разпивка) вече го няма, разказва Алфонс Доде. Но параклисът на Мон-Ванту (нещо като шкембе-баир) някак си се крепи. И всяка година в нощта на Рождество пред тревясалия му праг спират призрачни каляски. От тях слизат дами с кринолини и господа с дантелени жабо, вътре блуждаят неземни светлини и топчестият абат отслужва още една от 300-те меси, които дължи.

Нали нямало електронни форуми през ХIХ век, клерикалите се гневели на Доде в писма до в. "Фигаро". "Само глупости мели мелницата ти, безбожнико! Значи вярващите са користни, а? Значи евреите слушат Йехова, а той - в замяна - ги прави богоизбран народ, помага им да изтрепят ханаанците в обетованата земя. Значи - покоряваш се на Аллах в замяна на вечен рахат, шербет и 72 девици. Значи са сделка нашите молитви: Отче наш - ще простя на моите длъжници, ама и ти ще ми простиш моите грехове. Аве, Мария - славословя те, ама ще се молиш за мен."

Не зная дали са сделки жертвоприношенията и курбаните, индулгенциите и даренията. На вярващите в приказки - Весела Коледа! На невярващите - също!