Влизането в Европейския съюз окончателно се превърна в мероприятие на властта. Решено бе да се отделят средства, да се приготвят грандиозни купони, да хвърчат фойерверки и бомбички. Управляващите решиха да гърмят пиратки баш както разпищоленият покрай празниците българин ги гърми - с упоение и със страст. Новите смъртни присъди в Либия поспряха леко ентусиазма на властта.

В цялата тази тупордия обаче липсва едно много важно звено - звеното на онези полтически сили, които изместиха коловоза на България към Брюксел, не към Москва. Тях ги няма никакви, никой не споменава за тях.

Отсъствието е показателно. Говори ни за това, че след реализирането на европейските перспективи на страната десните нямат проект, с който да увлекат след себе си населението. Рояците нови десни алтернативи - от Клуба "Нова десница" до "Европейския демократичен път" на Димитър Абаджиев, демонстрират едно - в дясно въпросът стои не за политически проекти, а за



политически survivor-и



Да яхнеш метлата на поредното яко политическо образувание, което обаче съществува ден до пладне - докато успее да се прикачи някъде, та отново неговият основател, вдъхновител и "идеолог" да запази парламентарното си място. Затова, ако ви е направило впечатление, различията в дясно не са на идологическа основа, различията са с кой можем и с кой не можем да се съюзяваме и да правим коалиции. Сякаш самите лидери са така обезверени в себе си, в ресурсите на своите партии, в енергията, която (не) излъчват, та са убедени в едно - дясното само по себе си не може да го бъде, може да го бъде единствено в уния.

Това въобще не е вярно. Най-малко, защото дясното не е само политическа прагматика, то е ценностен проект. Ако погледнем политическата история, ще забележим, че два основни фундамента стоят в двете разклоняващи се течения на дясното - свободата е в основата на либерализма, традицията е в основата на консерватизма. И ако видим двете по-големи десни партии в България, ще открием, че точно това - негласно, имплицитно, неосъзнато, преминава като главната разделителна линия между тях. СДС е класически пример на партия от либерален тип и именно поради това е



склонна да е доста по-лежерна



и по-открита за съюзи с други формирования - били те НДСВ, ГЕРБ или дори фамозното БЗНС на Яне Янев и още по-фамозните гергьовденци на Любен Дилов-син. "Свободата да избираш" - в това е, бих казал, смисълът на СДС - останал, прочее, от детските му години. В ДСБ е друго - там е важна друга ценност - традицията: тоест всичко онова, на което българинът може да стъпи, за да върви напред. И тук идва нещо от съществено значение: кой е извор, кладенец на традицията. В някаква посока тук ДСБ и БСП хем си приличат, но и кардинално се различават: антагонистични са си до степен на сходства. Защото ако за социалистите традицията, която никога не трябва да се изпуска из очи, е тази от периода 1944-1989 (тогава, убедени са в БСП, България е претърпяла своето време на модернизация и индустриализация, а онова, което се случи след 10.ХI., разруши изцяло постиженията на този исторически отрязък), за ДСБ всичко това са глупости, социализмът е задънена улица в българската история и вместо да осигури на страната развитие, й е осигурил 45 загубени години. Следователно традицията, която е важна, е тази отпреди 9.IХ., не онази след тази дата - нея трябва да зачеркнем и, ако може, да забравим колкото се може по-бързо. Всъщност походът е за възстановяване, дори за възраждане, ако щете, на ценности от друго време (както в Италия през ХIV, ХV и ХVI век са претърпели ренесанс ценностите на антична Гърция). Точно в този смисъл проектът на ДСБ на мнозина се провижда едва ли не



като реставраторски и демоде:



каква ти тук античност след годините на модернизация? Цялата работа обаче е, че в онова време наистина е имало ценностна традиция, която е позволявала да не крадеш, въпреки че имаш възможност; да не мамиш, въпреки че имаш възможност; да не потискаш, въпреки че можеш.

Точно поради това в някаква степен е доста странна заглъхналостта, която десните търпят преди приемането ни в ЕС. Защото и свободата, и личната отговорност са ценности тъкмо на Европа, които те - някъде по-успешно, другаде по-малко - успяха да вкарат в социалното битие на българите. Ако погледнем от друг ъгъл обаче, Европейският съюз е също и съюз, тоест образувание, в което колективната воля за сътрудничество и взаимен интерес съумява да победи индивидуалистичния егоизъм на отделните му членове. И тъкмо това е, което днес готвещите се да отбележат светлата дата управляващи изтикват на преден план: ЕС ще ни помогне за това, ЕС ще ни осигури онова.

Десните, от своя страна, ако желаят да възстановят своя обществен авторитет, задължително трябва да акцентират на другите ценности, вградени във фундаментите на европейското семейство: СДС със свободата, ДСБ с традицията, за да намерят по този начин онзи липсващ им вече така осезателно проект, който да им върне симпатията на масите.