Навремето един министър каза, че Либия не е бяла държава. Т.нар. "гражданско общество" го посече - ама как, защо, недей... Не може така, хората ни са при тях... Друг един министър се обяви за „тиха дипломация". „Гражданското общество" и по него избесня - не, твърдо трябва да се действа, око за око - зъб за зъб.

Сега, след двойно потвърдените смъртни присъди, се вижда, че Либия наистина не е бяла държава. Нито на някого край камилите му пука за мнението на светилата в здравната наука, нито пък в името на правдата Кадафи е склонен да освободи заложниците, нужни за неговата си политика. И стотици дюнерджии да затворим, либийският първи просто ще си направи отметка в тефтерчето, от което съдбата на медиците ни няма да стане по-лека. Дори и още първия ден да бяхме обявили процеса за политически и да не величаехме „обективността на либийския съд", резултатът щеше да е все същият.

Едно предаване, което 8 години пропагандираше, че българите гният по либийските затвори главно заради нашите политици, изведнъж като че ли взе да схваща тези прости истини. Оприличи Кадафи на дрогиран старчок и прозря, че Либия всъщност е страна на мракобесната диктатура. Което обяснявало всичко... Но пак, разбира се, политиците ни излязоха виновни, че някак си не са се разбрали с дрогирания или не са разрушили диктатурата.

В друго предаване също изведнъж откриха, че Кадафи е тиран и зрителите в телефонните обаждания взеха да се чудят дали въобще някаква дипломация - тиха или шумна, е в състояние да го спре. Един се обади и каза, че то с тираните никой в света не може да се справи. Но зрителският гняв пак бързо си намери отдушник - ами да, политиците ни са виновни, той Кадафи може и диктатор да е, ама си гледа интереса. Пък ние като не си го гледаме...



Политиците ни, разбира се, са много виновни.



Щом българи някъде по света ги грози бесило, значи дипломацията ни не си е свършила работата. Дали голямата грешка е била още навремето, когато разузнаването е проспало заплахата, или после някой по веригата - Костов - Михайлова -Паси - Калфин - Първанов и т.н. е бъркал, е важно. Толкова важно, че наистина един ден си струва прокуратурата да се запита дали някой с действие или бездействие не е бил съучастник на Кадафи.

Но точно в този момент (а и в доста моменти по-рано) имаше един много по-съществен въпрос - как да избавим сънародниците ни, можем ли да им помогнем оттук нататък. Политиците ни, разбира се, са тези, които трябва да отговорят. Но белите държави не се състоят само от политици. Там има и общество, което се мъчи да им помага в името на националните интереси. Което, ако го имаше в България, също щеше да търси пътя много преди да се обърне каруцата.

За съжаление, българското „гражданско общество" (разбирай медии, пенсионирани експерти, които се изказваха по темата и глъчката от електронните и ефирните форуми) още от самото начало



вместо да търси изход от кризата, повтори грешката на политиците



и изцяло се концентрира върху търсене на виновника със задна дата. 8 години, успоредно с либийския процес, у нас се „съдехме" кой забърка кашата. Този спор щеше да е оправдан, ако беше от полза за медиците ни. Но не беше - служеше само за разчистване на вътрешни сметки. И какво ако се окаже, че Костов, Паси или Първанов са виновни? Ще спаси ли това медиците?

Този непродуктивен спор ни отне цялата енергия и като че ли забравихме, че в цялата тази драма не политиците ни, а Кадафи е лошият. Ако има някой, срещу когото трябва най-много да протестираме, това е той. Още от самото начало беше ясно, че диктаторът си е диктатор, а възможностите на малка страна като България не са кой знае какви. И вместо да води война помежду си гражданството трябваше да воюва с него.

По целия демократичен свят



оръжието на тази война е протестът.



Хайде да бъдем искрени - имаше ли у нас истински демонстрации в защита на медиците? Сто души веднъж запалиха свещи пред либийското посолство, после един Росен Марков опъна палатка, но никой не го последва. Тук-там се организираха шествия, в които участваха пак по стотина души, а повечето българи кимаха одобрително и отминаваха. Страдахме си тихо край салатката и ракийката.

А в много наистина бели държави хората излизат по улиците, правят барикади около мисиите, а правителствата излизат пред света и казват: „Народът ни страда заради потъпканата правда, помогнете му". У нас „гражданството" не излезе по улиците, за да провокира институционален натиск. „Да, ама те, политиците ни, казваха да стоим мирно", ще кажат „будните граждани". А кое истинско гражданско общество би слушало политиците щом смята, че те не са прави?

Тези дни разбрахме, че и бизнесът ни, иначе патриотичен, щял да си тръгне от Либия - не толкова от страх, колкото от солидарност. Значи 8 години е стоял. Сигурно пак политиците ни са виновни, че не са му заповядали да си отиде. Само политиците ли са черни в прекрасната ни бяла държава?