|
| Емил Спахийски |
Пурко, героят на Тодор Колев в култовата кинолента, мечтаеше да се присъедини към Америка, залагайки нивичката си. След като неговите очаквания са измамени в чисто българската действителност, се връща на село (разбирай на Балканите), облечен в тежкарски костюм - единственото нещо, което му остава от парите. Естествено, в кръчмата всички му хвърлят теманета, пият за негово здраве, докато накрая се оказва, че той няма с какво да плати сметката. Истински американец, но за един ден.
Парите са ключов момент в правенето на политика,
особено когато става дума за политика на Балканите. Идеите се нуждаят от опредметяване, реализация - сиреч в тях трябва да бъде инвестирано. Инвестицията не означава нов костюм, а нов подход.
България има доста работа в собствения си регион и след като вече бъде пълноправен член на ЕС след първи януари, ще се появи на Балканите в нови одежди, с които да се перчи. Въпросът е дали костюмът ще е за един ден и след това ще се върнем в традиционните потури, или надскочили собствения си бой, ще съумеем да се държим като европейци от днес во веки.
Общо казано, задачата, която стои пред нас, може да се раздели на две: да отстояваме собствените си интереси и да помагаме на западните си съседи и Турция да последват нашия път. Имаме нужда от повече съмишленици дори поради простата идея, че сред такива съседи се живее по-сигурно. ЕС може да не е панацея, но отстояването на европейските принципи чрез последователна интеграция към общността само по себе си е гаранция за стабилност.
Българските интереси са значителни
Дори без да се опитваме да се правим на регионална свръхсила, за да можем да отстояваме тези интереси, е редно да бъдем активни в политиката, а не пасивни. След отварянето на границите проблемите действително ще станат значими - миграцията на кадърните хора към по-добрите заплати на Запад (дупка на пазара на труда), интересът на българеещите се малцинства в Сърбия, Македония, дори Албания към родината. Като казвам българеещи се, имам предвид, че много хора ще го правят само за да се сдобият с европейски паспорт и свободно да работят на пазара отвъд Сърбия. Това обаче е добър повод да започнем да изграждаме
България като притегателно място за живот
Ние можем да се върнем на Балканите като политика само ако си оправим вътрешния двор, ако накараме хората да се чувстват горди, че са българи. Тогава българеещите се комшии няма да искат паспорт, за да бягат на Запад, а за да живеят у нас. Възможно ли е това? Към този момент това по-скоро е фикция.
Политиката и връщането на България на полуострова означава също износ на ценности, а не на мутренски интереси и корупционна практика. Това означава, ние вече като "европейци" да пренасяме европейските ценности към Македония, Сърби, Черна гора, Турция, Албания. Това обаче не може да стане само с държавнически методи, както не може да стане и без държавата.
Ако България иска да прави политика на Балканите, то трябва първо да порасне. Трябва да се превърне в европейска държава, в която има силно гражданско общество като контрапункт на властта. В контрола има баланс, има конкуренция, има развитие.
България трябва да инвестира в общи проекти, в общи дейности, в културни активности, образователни програми, работен пазар, които ще превърнат страната ни в балканската държава, от която съседите се учат. Това означава и силна държава, която използва европейските помощи като възможност за развитие, а не като възможност за незаконно забогатяване. Това означава силна дипломация в съседните държави, която не се движи от хора, на които политиците се отблагодаряват, а от професионалисти, които отстояват интересите на страната. Звучи просто, но не е. И ако България няма тази ясна представа за ситуацията, връщането й на Балканите ще бъде като това на Пурко в собственото му село - с нов костюм, но същият цървулан.
