Редица прояви още в първите часове и дни след присъединяването на България към ЕС показват сериозно неразбиране на европейския начин на мислене и действие. Главната отговорност за това носи българската политическа класа, която през последните десетина години предпочете да се занимава с частните си партийни интереси, вместо да канализира и развие обществената енергия в европейска посока.

Въпреки че България вече е в ЕС, самият Европейски съюз все още изглежда не е нещо, което се е сбъднало в представите на българина. Както и в това, което се определя като българска действителност изобщо. Твърде провокиращо към размисли беше изказването по една от националните телевизии в празничната нощ на водещ, който обяви, че българите са чакали членството в ЕС "цели 11 години". Ами тези, които са го чакали от 12? Или от 13? Ами тези, които са го чакали от 30 или почти 50 години? И през голяма част от времето, притиснати от комунистическия режим, са го чакали със съзнанието, че то никога няма да се случи през техния живот.



Но изглежда съществува и въпросът - колко са те? И на кого му пука?



По този повод мимоходом само трябва да се отбележи фактът, че в празничната новогодишна нощ почти нито един от гражданите на площада в София не развя европейско знаме. Или знаменце. За разлика например от площада в Букурещ, който беше залят от такива символи.

Празненството мина до голяма степен като обикновено новогодишно празненство, а не като отбелязване на може би - след приемането на страната в НАТО - най-значимото събитие в цялата българска история. Никой от българските политици, независимо в кой край на политическия спектър се намира, не излезе с подобна теза. Тя наистина може и да е леко спорна, но спорните моменти в нея поне си струва да бъдат коментирани публично.

Донякъде обяснима, от една страна, но напълно неразбираема, от друга, остана реакцията на кмета на Козлодуй, който заради закриването на трети и четвърти блок на атомната централа отмени официалните чествания по повод еврочленството на територията на "своята" община. Това прилича на начина, по който преди години след решението за възстановяване на основните права на турското население в България някои се опитаха да правят Разградска република.

А как може да се коментира радостната изненада, която поднесе на българите българското МВР и по-специално "Гранична полиция". Още в първия ден, когато хората решиха да се възползват от отдавна чаканото право да пътуват свободно в общия европейски дом, те бяха бавени, проверявани и електронно регистрирани, че напускат страната, точно от българските гранични служби.

Появява се по телевизията някакъв униформен човечец, който обяснява, че това ставало по някакъв си закон, който така или иначе не бил отменен, независимо от всички Европи, съюзи и международно постигнати договорености. И граничната полиция щяла да продължи да си спазва този закон, докато някой вземе, че го промени.

И ако някой си мисли, че станалото се дължи не на последователна тенденция, а на случаен пропуск, нека да отвори и да прегледа някои от основните правила, по които работи друго министерство - това на културата. Защото черно на бяло например в един и досега действащ документ на въпросното културно министерство - Наредба № 17 за определяне границите и режима за използване и опазване на недвижимите паметници на културата извън населените места, издадена от Комитета за култура през 1979 година, се казва:

Чл. 2, ал.2 - "Режимът на застрояване, използване и опазване на паметника на културата и средата му... се изгражда с оглед да се запази максимално оригиналният му образ и въздействие за патриотичното и комунистическото възпитание на трудещите се."

Ал.3 - "Задължително се държи сметка за подходящото представяне и включване на паметниците на културата в териториално-устройствените планове на страната като част от природната среда съгласно основните насоки за опазване и възпроизводство на природната среда в НРБ, утвърдени от Държавния съвет и решенията на Мартенския пленум на ЦК на БКП от 1977 година..."

И след този дълъг, но употребен без угризения на съвестта напълно европейски звучащ цитат човек е на път да си представи как точно някакъв европеец, дошъл в НРБ да види Перперикон, ще си тръгне като обикновен трудещ се, озарен от лъчите на патриотичното и комунистическо възпитание.

За българите изглежда подобна иронична ситуация,



колкото и да боли, все пак е смешна



Както всички знаем, някои от законите в страната съществуват повече за да ги има, отколкото за да се спазват. Съмнително е обаче дали в ЕС също знаят това. И дали биха го поощрили. То и чалгата едва ли биха поощрили, ако знаеха какво всъщност представлява, но не знаят, та затова британските медии усилено коментират Азис и Слави Трифонов като лица на България, а не азбуката на Кирил и Методий или 1300-годишната история на страната. Още по-малко пък факта, както се опитват да го докарат в различни свои изявления българските националисти, че България всъщност е била европейска страна далеч преди още Европа да съществува. То си личи...

Закономерен е въпросът защо станаха възможни всички подобни случки и случици, които човек вижда или за които се сеща в първите дни след присъединяването на България към ЕС. Причините вероятно са многобройни - като се започне от характерни особености на българската народопсихология, мине се през натрупванията от зловещите времена на комунизма и се свърши с проблемите и недостатъците, които съществуват в самия Европейски съюз. Всички тези причини обаче се фокусират в една централна фигура - тази на българския политик.

Вината на политиците от десния спектър е, че когато бяха стъпили на гребена на вълната през 1997 година, не успяха да канализират наличната обществена енергия в полза на присъединяването към ЕС, като го превърнат от простата фраза за цивилизационния избор в предмет на сериозна обществена дискусия.

От своя страна левицата или поне водещи фигури от левицата като президента Георги Първанов за пореден път доказаха способностите си за политическа мимикрия.

И в края на краищата защо се стигна дотам, че голяма част от българите да приемат присъединяването на страната към ЕС с истински страх. Или още по-лошо - с истинско безразличие.