|
31 Януари 2007 12:42
Моралът в България е на най-ниско ниво от години насам! Не мога да разбера, защо отново се отваря старата тема за легализация на проституцията?Къде е ЦЪРКВАТА и защо не се намесва? България, държава на разврата ли ще бъде и вторият Тайланд за туристите?
За всички, които имат време да четат, невероятен анализ на
Натиснете тук
Цели и подходи на правното регламентиране на проституцията
Роза Димова, юрист
Център за изследвания и политики за жените, 2006 г.
Зачестилите в последно време коментари в медиите по отношение на приемане на закон за легализиране на проституцията предизвикват недоумение и загриженост за нуждата от подобен закон в българския правен мир, възможността той да е ефективен и най-важното целта на приемането му. Пресата не дава пълна яснота каква ще е целта на този закон – да бъде ограничено експлоатирането и трафика на жени или да бъде легализирана проституцията, като се изведе от сектора на сивата икономика, с цел по-голяма събираемост на данъци от държавата. Като възможна цел се споменава ограничаване на проституирането на лица под 18 години, както и въвеждане на задължителни медицински прегледи с определена периодичност и задължителен сертификат за здравословното състояние на проституиращите. Никъде не се споменава, обаче, че регламентирането на проституцията е възможна стъпка към нарушаване на човешките права на жените, особено на тези, които са жертви на насилствена проституция и трафик и крие опасност за пренебрегване на принципите за равенство пред закона и закрила срещу дискриминация, регламентирани в Конституцията и международните договори, по които Република България е страна.
Логичният път за определяне на целта на закона по наше мнение е, на първо място, проучване на обществената необходимост и обществената подготвеност за такава регламентация, както и възможните ползи и разходи за обществото от въвеждането му. Втората част на такова предварително проучване следва да съдържа преглед на действащото национално законодателство и съобразяването на подобен закон с него и с международните актове, към които страната ни се е присъединила. На трето място могат да се използват резултатите и поуките от въвеждане на подобно законодателство в други държави, особено в такива, в които е въведено по-отдавна и вече има наблюдения и резултати от прилагането му. И на четвърто място реализацията на целта на закона задължително трябва да бъде планирана под формата на мерки за прилагането му и средства за провеждането им. За целта, по наше мнение, ще бъде полезно да бъдат събрани и точни данни за броя и местоположението на проституиращите лица в България; видовете услуги, които предоставят; профила на клиентите, които използват тези услуги; съотношението търсене – предлагане на услугите и нагласата на обществото „за” или „против” регламентация на проституцията. Всичко това би било от голямо значение за преценяване на обществената потребност за въвеждането и ефективното регламентиране на проституцията в България, ако такова се сметне за необходимо.
С други думи, преди изготвяне на какъвто и да е проект, следва да се направи опит за предвиждане на ползите и разходите от приемането или не приемането на такъв закон за обществото и държавата. Едва тогава е възможно да се заяви ясно и целта на закона, която не следва да противоречи на досега приетото национално законодателство, не следва да е дискриминационна и да противоречи на международните договори, по които България е страна. А едва след изясняване на целта е добре да се премине към изработване на проект на закон, ако изобщо резултатът от проучването говори за неговата неотложна необходимост.
Нашето изследване във връзка с възможността за регламентиране на тази материя се съсредоточава главно върху преглед на два международни акта и няколко национални закона и, без да има претенции за изчерпателност, дава известна яснота за сериозността и сложността на опита да бъде легализирана проституцията в България.
І. Международни актове:
1. Конвенцията на ООН за преследване на търговията с хора и експлоатацията на чужда проституция, приета на 02.12. 1949 г., приета с Резолюция 3176 (IV) на Общото събрание на ООН, в сила от 25.07.1951 г. в съответствие с чл. 24 . Необнародвана в Държавен вестник. Издадена в Сборник от международни документи, 1992 г.
Още в преамбюла на Конвенцията се казва, че:
„...........проституцията и съпътствуващото я зло, а именно търговията с хора с цел проституция, са несъвместими с достойнството и стойността на човешката личност и поставят под заплаха благоденствието на индивида, семейството и обществото”.
Член 6 от Конвенцията постановява, че:
“Всяка страна по тази Конвенция се съгласява да вземе всички необходими мерки, за да премахне или отмени всеки закон, правилник и всяка административна разпоредба, съгласно които лицата, занимаващи се или заподозрени, че се занимават с проституция, подлежат на специална регистрация или трябва да притежават специален документ, или да се съобразяват със специални изисквания за контрол или уведомяване.”
Член 16 постановява:
“Страните по тази Конвенция се споразумяват чрез своите обществени или частни образователни, здравни, социални, икономически и други съответни служби да вземат или да поощряват мерки за предотвратяване на проституцията и за превъзпитанието и социалното приобщаване на жертвите на проституцията и на престъпленията, посочени в тази Конвенция.”
2. Протокол за предотвратяване, спиране и санкциониране на трафика на хора и особено жени и деца към Конвенцията на ООН за транснационалната организирана престъпност (ратифицирани със закон, обн. ДВ, бр. 42 от 27.04.2001 г.)
Член 3:
„За целите на настоящия Протокол:
(а) “Трафик на хора” означава набирането, транспортирането, прехвърлянето, укриването или приемането на хора чрез заплаха или използване на сила или други форми на принуда, отвличане, измама, подвеждане, злоупотреба с власт или с уязвимостта на дадени лица или чрез даване и получаване на плащания или други ползи за получаване съгласието на лице, което има контрол върху друго лице, с цел експлоатиране. Експлоатацията включва като минимум експлоатиране на проституцията на други лица или други форми на сексуална експлоатация, принудителен труд или услуги, робство или дейности, сходни с робството, заробване или отнемане на телесни органи.”
Чл. 9.5.:
„Държавите страни по Протокола следва да приемат или да засилят законодателните или други мерки, като образователни, социални или културни мерки, включително чрез двустранно и многостранно сътрудничество, за да се отстранят условията, които са причина за всички форми на експлоатация на хора и особено на жени и деца, водещи до трафик.”
Тези два международни акта недвусмислено определят най-логичната насока на националната регламентация на проституцията и свързаният с нея трафик на хора. Тя би следвало да води до премахване на всякакви начини за експлоатацията на лицата, които проституират, предвиждане на мерки за защитата им от престъпните групировки, които на практика контролират този бизнес, свидетелска защита за лица, които се съгласяват да сътрудничат на органите на полицията, борба с трафика на хора, мерки за рехабилитация и интеграция на проституиращите, отказали се от тази професия и, най-важното, недопускане на регистрационен или лицензионен режим за лицата, които се занимават с проституция. При това положение, ако идея за регламентиране на проституцията бъде възприета от българския законодател, следва тя внимателно да бъде съобразена с тези международни ангажименти, поети от страната ни. В допълнение следва да се има предвид, че в Закона за борба с трафика на хора (обн. в ДВ, бр. 46 от 20.05.2003 г., изм. ДВ, бр.86 от 2005 г.) вече са въведени разпоредби, насочени против трафика и благоприятстващи подпомагането на жертвите на трафика от рисковите групи, които поради възрастта си, пола, социалния статус или разположението на района, в който живеят, са потенциални жертви. Съгласно допълнителната разпоредба на закона “трафик на хора” е набирането, транспортирането, прехвърлянето, укриването или приемането на хора, независимо от изразената от тях воля, чрез използване на принуда, отвличане, противозаконно лишаване от свобода, измама, злоупотреба с власт, злоупотреба с положение на зависимост или чрез даване, получаване или обещаване на облаги, за да се получи съгласието на лице, упражняващо контрол върху друго лице, когато се извършва с цел експлоатация; а “експлоатация” е противозаконно използване на хора за разврат, за осъществяване на принудителен труд, за поставяне в робство или в положение сходно с робството.
В същия дух Наказателният кодекс, в Раздел IX-Трафик на хора (Нов раздел, ДВ, бр. 92 от 2002 г.), постановява в чл. 159а. (1): „Който набира, транспортира, укрива или приема отделни лица или групи от хора с цел да бъдат използвани за развратни действия се наказва с лишаване от свобода от една до осем години и глоба до осем хиляди лева.”
Предвид тази законова регламентация, ние сме на мнение, че законодателят трябва да е последователен при регламентиране на проституцията като явление, което е взаимно обвързано и зависещо от трафика на хора на практика и да бъде внимателен относно целта на един бъдещ закон, който следва да е съобразен с целта и подхода на вече приетите Закон за борба с трафик на хора и измененията на Наказателния кодекс. В противен случай съществува опасност от колизия на нормативни актове, регулиране на един и същ предмет по противоположни или взаимно изключващи се начини, което в никакъв случай няма да доведе до ефективна правна уредба.
В допълнение можем да посочим, че в преговорния процес за присъединяване на страната ни към Европейския съюз не е поеман изрично ангажимент за регламентиране на проституцията със закон. Критиките, които Европейската комисия отправя, са по-скоро насочени към констатации, че: „България остава в голяма степен страна на произход и транзит за трафика на хора за целите на сексуалната експлоатация, чиито обекти са предимно жени и момичета. Цялостната ситуация не се е подобрила, тъй като българските жени стават също жертви и на вътрешен трафик. Те биват търгувани, за да проституират в големи градове, туристически центрове и в зоните на гранични пунктове, където международният трафик е висок. Особено сериозни безпокойства съществуват относно високото ниво на организираната престъпност в България, което досега не е било приоритет в политическия дневен ред. Някои видове организирана престъпност като трафик на хора и експлоатиране на проституция пряко засягат държавите-членки на ЕС. Незабавни действия се изискват, за да се засили отговорът на българската държава към организираната престъпност”.
Що се касае до това има ли основа, на която българският законодател да се опре в усилията си да въведе регламентация на проституцията в настоящия момент, полезно по наше мнение е да очертаем възможните хипотези за цел и подходи на закона за проституцията и съвместимостта им със сега действащото законодателство.
II. Национално законодателство
Към настоящия момент прегледът на българското законодателство показва, че явлението „проституция” е залегнало в българската правна уредба по един двусмислен начин, който, от една страна, го квалифицира като негативно противообществено явление, а, от друга страна, законодателят сякаш признава, че това е вид съществуващ бизнес и се опитва да наложи данък за доходите от осъществяването му. Наричаме го явление, защото никъде не се съдържа ясно определение за проституция в българското законодателство, поради което с тази дейност се асоциира и осъществяването на компаньонски, масажистки услуги, услуги, предоставяни в стриптийз барове и т.н.
Съществуването на такъв двойствен подход в действащото българско законодателство не дава ясна представа как се възприема явлението от законодателя към настоящия момент. Когато такава позиция липсва, е трудно да се допусне, че с приемането на един закон, особено ако той не се базира на предварително проучване относно обществената необходимост от него и без проучване на възможностите и начините за регулиране по успешен начин на материята, е правилният начин да се заяви ангажираността на държавата към проблема. Любопитен факт е, че в България няма организация или сдружение на проституиращите лица, която открито да заявява в публичното пространство нуждата от приемане на закон за проституцията и регламентиране на правното положение на проституиращите и техните доходи.
Сама по себе си проституцията не е определена като състав на престъпление съгласно Наказателния кодекс (изм. ДВ, бр. 88 от 2005 г.), но склоняването към проституция е престъпление понастоящем. Действащият Наказателен кодекс в своя чл. 155, ал. 1, определя склоняването към проституция за престъпно деяние, което се наказва с лишаване от свобода до три години и глоба от триста до шестстотин лева. Самото предоставяне на помещения на различни лица за полови сношения по систематичен начин също е наказуемо деяние, което означава, че определянето на места и заведения за осъществяване на такъв род дейност е недопустимо, а лицата, които предоставят такива помещения подлежат на наказателна отговорност по силата на чл. 155 (2). Още по-смущаващо е съдържанието на алинея 3 от същия член, която казва, че когато деянията по ал. 1 и ал. 2 са извършени с користна цел, наказанието е лишаване от свобода от една до шест години и глоба от петстотин до хиляда лева. Ако приемем, че регламентирането на проституцията няма да следва целта на Закона за борба с трафика на хора и няма да бъде насочен срещу експлоатирането на проституиращите лица съгласно Конвенцията на ООН за преследване на търговията с хора и експлоатацията на чужда проституция, то тогава законодателят ще трябва да предприеме действия за изменението на чл. 155 от Наказателния кодекс, поради несъвместимостта му с идеята за легализиране на проституцията като бизнес и ще трябва да предостави свободна стопанска инициатива на субектите, които го разработват и организират и предоставят помещения за тези цели и печелят от проституция.
Противоположната хипотеза е създаване на закон за проституцията, насочен към забрана на сводничеството, и недопускане на получаване на доход от чужда проституция. При тази хипотеза Наказателният кодекс следва да бъде допълнен с нови престъпни състави и сводничеството определено да бъде един от тях. Сводничеството следва да бъде обхванато във всички негови проявни форми. По настоящем единствено чл. 329. (1) (изм., ДВ, бр. 95 от 1975 г., бр. 92 от 2002 г., бр. 103 от 2004 г.) от НК, който постановява, че: ”Пълнолетно работоспособно лице, което продължително време не се занимава с общественополезен труд, като получава нетрудови доходи по непозволен или неморален начин, се наказва с лишаване от свобода до две години или с пробация”, съдържа идеята за наказуемост на сводничеството, но в много повърхностен и недоразвит вид.
Причината може би е разбирането, че на практика сводниците играят съществена роля в организирането на бизнеса и разпределянето на доходите от него. Въвеждането на сериозен текст, забраняващ сводничеството, при това положение следва да бъде подплатено и със сериозни мерки за изпълнението му, с отделяне на средства от държавния бюджет за повишаване на административния капацитет и обучение на полицията.
Така например във Франция проституцията е легална, но законът забранява сводничеството, включително подпомагането, поддържането или възползването от проституиращото лице. Подпомагането, подстрекаването към проституция, извършвана от друго лице, извличането на полза от проституция, наемането на работа с цел предоставяне на такива услуги, получаването на всякакъв род субсидии от такъв род дейност, както и ръководенето или поставянето под натиск на проституиращо лице са наказуеми деяния като наказанието е до пет години затвор и глоба до 140 000 долара. Целта на законодателя е да се намали проституцията чрез отказ на клиентите от нея, поради ограниченията, поставени от закона за сводниците. За съжаление, първите резултати показват, че проституцията не само не намалява, но се наблюдава значително увеличение на броя на проституиращите в апартаменти и салони за масаж.
Разбира се, съществува и концепция, която е по средата на изложените по-горе две хипотези. Тя е възприета от немския законодател. Съгласно немския закон експлоатацията на чужда проституция е забранена, но предоставяне на помещения за тези цели е разрешено и се осъществява с договор за наем. Накратко, законът дава възможност да бъде сключван договор за наем между проституиращото лице и собственика на помещения за определен срок, като собственикът не може да определя нито времето, нито мястото или да избира клиент за проституиращото лице. Отделно се сключва договор между проституиращото лице и клиента, с който се уговарят условията по предоставяне на услугата. В мотивите си законодателят определя, че целта на закона е извеждане на криминалния елемент от проституцията, но също така осигуряване на правното положение на проституиращите, узаконяване на дохода им, който те получават като проституират. Регламентират се социалните, здравните и пенсионните осигуровки на лицата, като законът предизвиква промени и в данъчното законодателство, законодателството, свързано със социалното осигуряване, предоставянето на услуги и пребиваването на чужденците . Желаният ефект от приемането на закона е бил създаване на по-добри социални условия за проституиращите, възможност да търсят правата си чрез съда за неплатени услуги, право на здравно и социално осигуряване, легализиране на доходите им. Тъжната реалност за проституцията в Германия е, че въпреки новия закон, много от проституиращите работят при лоши условия. Повечето от тях са чужденци и упражняват професията нелегално, поради което не могат да се ползват от правата, регламентирани със закона. По-голямата част от парите, които те печелят, се вземат от сводниците им, а тези, които се опитват да работят законно, плащат големи данъци.
Може би най-сериозният проблем за проституиращите е начинът, по който те са третирани от обществото. От една страна, платеният секс се счита за част от живота на 21-ви век, но много малка част от тпроституиращите са подготвени да декларират с какво наистина се занимават. Получава се дори един неочакван парадокс – жените, който се регистрират в бюрата по труда, след изтичане на една година от регистрацията си, са длъжни да приемат всякакви предложения за работа, включително и проституция, която е легална професия в Германия, ако не искат да загубят правата си, произтичащи от регистрацията им като безработни .
Ако българският закон все пак изрично забрани сводничеството и се насочи към концепция за превръщане на проституцията в легална професия, тогава у нас възникват въпросите как ще бъде спазен един основен принцип, който Конституцията въвежда в чл. 48. (1), който постановява: „Гражданите имат право на труд. Държавата се грижи за създаване на условия за осъществяване на това право.” Готова ли е държавата да положи тази грижа и може ли да гарантира полагането на труд на лица, занимаващи се с проституция, като дейност по занятие; как ще бъде спазен основният принцип за свободен избор на професия и място за осъществяването й съгласно ал. 3 на същия чл. 48, са все въпроси, които логично възникват вследствие на обявяването на професията за легална.
Ако идеята за легализирането на професията предвижда ограничаването на местата за полагане на такъв род труд, поради спецификата му, това означава, че принципът за свободен избор на професия и място ще бъде нарушен, а професията дискриминирана официално, по силата на закон. Ако бъде определена като професия, тя като всички останали такива би следвало да бъде включена в Националната класификация на професиите и да бъде определен минимален осигурителен праг за осъществяването й и условия за пенсиониране, както и възможност за осигуряване за всички социални и здравни рискове, включително и за безработица.
Ако, обаче, законът бъде съобразен с Конвенцията за преследване на търговията с хора и експлоатацията на чужда проституция, тази професия не би могла да се упражнява по силата на договор с работодател, тъй като работодателят ще бъде лице, експлоатиращо проституиращата или проституиращия. Тогава остава само една алтернатива за българския законодател – проституиращите лица да работят единствено и само за своя сметка и на свой риск.
Ако приемем, че проституцията ще бъде наречена услуга, то тогава възниква въпросът какъв ще е начинът и договорът, с който проституиращото лице ще уточнява условията за предоставяне на услугата на клиента? А как клиентът ще се отнесе към тези формалности и дали ще намалее търсенето или ще се промени формата на предлагане, за да се избегнат формалностите, при което законът ще се окаже безсилен? Не бива да забравяме, че вече съществуват и нови форми на предоставяне на секс услуги по интернет.
По отношение на правата на клиента бихме могли веднага да направим справка със сега действащия Закон за защита на потребителите и правилата за търговията и подзаконовите актове към него. Така например, съгласно Наредба № 3 от 14.06.1999 г. за защита на потребителите при обозначаване на цените на стоките и услугите, предоставящият услугите ще бъде задължен предварително да обозначи цените на предлаганите от него услуги чрез ценоразпис, поставен на видно място в търговския обект, съгласно чл. 11, ал. 1 от Наредбата. Разпоредбата не се отнася единствено за случаите, когато на потребителя се предоставя услуга извън обичайно предлаганите от търговеца и цената на услугата се договаря индивидуално. В чл. 13, чл.14 и чл.15 от Наредбата се изброяват поредица дейности и специфичното обявяване на цените на предоставянето на услугите, свързани с тях, сред които може би ще е удачно да се добави новият вид легална услуга и начина за обявяване на цените й. Ако приемем, че услугата ще се предоставя по силата на договор с клиента, необходимо би било да бъдат уговаряни неустойки за неизпълнението им, с цел ефективна защита на потребителя. А как точно ще бъде ефективно определено неизпълнението остава открит въпрос.
По отношение на рекламата българското законодателство регламентира частични забрани или ограничения за определен вид изделия и услуги, сред които тютюневите изделия, наркотичните вещества, нерегистрираните препарати, алкохолните напитки и хазартните игри. По отношение на секс услугите няма правна уредба, а би следвало да се обърне внимание и на този съществен елемент от осъществяването на дейността ”проституция”, особено ако ще бъде регламентирана със закон. Понастоящем чл. 29, ал. 1 от Закон за защита на потребителите и за правилата на търговията (ЗППТ) определя рекламата като "всяко направено съобщение във връзка с търговия, занаят или професия с цел да стимулира реализация на стоки и услуги", като в ал. 2 изрично се забранява непочтената реклама. Чл. 34 определя какво е непочтена реклама: „Непочтена е всяка реклама, която: 1. съдържа елементи на дискриминация по отношение на пол, раса, религия, националност, политически убеждения, възраст, физически или умствени способности или която накърнява човешкото достойнство; ......5. може да причини морални или умствени смущения у деца.”
Тези два текста изискват да се помисли дали рекламата на този вид услуги да не бъде забранена изобщо или поне ограничена по време и място с регламентиращия проституцията закон. Върху тях определено не е мислено досега, тъй като по-важната цел на легализирането на проституцията, която се споделя в публичното пространство, е налагане на данък върху дейността от проституция. Не бива обаче да се смята, че сега не съществува опит за създаването на такъв механизъм. И сега Законът за облагане на доходите на физическите лица предвижда задължение за регистриране и заплащане на патентен данък на компаньони и компаньонки, които, както вече споменахме, законодателят дипломатично е нарекъл така, за да не противоречи на наказателното право и преследването на сводничеството и склоняването към проституция, или просто е премълчал поради незрялост на обществото.
Съгласно чл. 31. (1) от ЗОДФЛ за посочените по-долу дейности данъкът се определя в следния годишен размер:
т) компаньонки и компаньони:
Група/лв.
0; I II III IV, V VI, VII, VIII
6440 5200 4200 3520 3000
На практика това означава, че и сега съществува правен механизъм за събиране на данъци за извършваната дейност, наречена поради безсилие на законодателя „компаньонска”. Законодателят би могъл да добави и проституцията към този вид данък. Може би ниската събираемост на този данък, поради не регистрирането на лицата и трудната доказуемост на нарушенията, възпира законодателя да използва този подход.
Изискват се много по-задълбочени усилия за цялостна законодателна промяна, за създаване на издържани и справедливи за гражданите и държавата правни механизми в случай, че недвусмислено се установи необходимостта от легализирането на проституцията от обществото и държавата. С една дума, необходимо е предварително проучване, валидно за нашето общество, не единствено прилагане на чужда практика, а ако такава се използва, то е необходимо да се изследват резултатите от нея, каквито вече има в държавите, приели закони за проституцията.
Така например в Швеция след няколко години на публичен дебат, иницииран от шведското женско движение, на 01. 01. 1999 г. влиза в сила шведският закон, който забранява покупката на секс услуги и санкционира клиента. Законът е продължение на Закона за насилието над жени, който е приет на 01. 07. 1998 г. и е резултат от работата на две комисии за проучване – Комисията за проституцията (1995 г.) и Комисията за насилието над жените (1995 г.), и включва редица изменения на закони, свързани с насилието над жени, включително и на Закона за сексуалното насилие.
Шведското правителство твърди, че забраната на покупката на секс услуги може да се окаже по-ефективно противодействие на проституцията и нейните увреждащи ефекти. Правителството счита обаче, че не е разумно да бъде наказвано лицето, което продава секс. В повечето от случаите това лице е по-слабата страна, която е експлоатирана от тези, които имат желание да задоволят техните сексуални нужди (Министерство на труда, 1998 г.). Сводници, трафиканти и клиентите на проститутки съзнателно експлоатират уязвимостта на жертвите, причинена от висока степен на бедност, безработица, дискриминативни практики на пазара на труда, неравенство на половете и насилие на мъже над жени и деца. Ето защо законът постановява, че лице, което има случайна и платена сексуална връзка, ще бъде наказвано за деянието “покупка на секс услуга” с глоба или затвор до шест месеца. Опитът за покупка на секс услуги е наказуем по глава 23 от шведския Наказателен кодекс. Освен това държавата заявява отговорността си за подпомагане на жертвите на насилие и предоставяне на подслон, консултации и професионално обучение на жени, които са жертви на насилие и искат да се реинтегрират в обществото. Пряката отговорност за предоставяне на тези услуги, съгласно закона, носят шведските общини (Министерство на социалната политика, 2001).
Когато законът влиза в сила, около един милион долара са отделени от правителството за прилагането му от полицията. През 2003 г. правителството отделя още 4.1 милиона долара за период от три години, които да бъдат използвани за въвеждане и изпълнение на мерки, насочени срещу лица, които купуват секс услуги от уличната проституция, но също така ползват услуги, които се предоставят в апартаменти, публични домове, порно клубове и масажни салони.
Националният докладчик по трафика на жени към Националният разследващ орган (Kajsa Wahlberg), която е отговорна за събиране на данни, свързани с разследване и осъждане за престъпления, свързани с трафик на хора в Швеция, докладва всяка година на шведското правителство за състоянието на трафика на жени в Швеция. През 2003 г. и 2004 г. тя посочва в своите доклади, че има ясни индикации, че законът има пряк положителен ефект в ограничаване на трафика на жени в Швеция. Националният разследващ орган получава информация от Европол и националните полиции на други европейски страни, че след приемане на закона Швеция не е вече атрактивен пазар за трафикантите. Забраната за покупка на секс услуга има силна подкрепа от обществото в Швеция. Множество анкети проведени през 1999 г., 2001 г. и 2002 г. показват, че 80 % от шведското население подкрепя закона и целта му.
Много могат да бъдат примерите и за успешни и за неуспешни закони за легализиране на проституцията в света, за всички нас е ясно обаче, че колкото повече е подготвен българският законодател и българското общество за тази промяна, толкова по-успешен ще бъде законът. В противен случай усилията ще са насочени към промени, които обществото ни и реалният живот ще отхвърли, и правната уредба няма да бъде прилагана ефективно. Ето защо важно е да бъде определена цел на легализация на проституцията в България, подход и мерки за осъществяването й и, разбира се, средства, които държавата може да отдели за това. Само и единствено по този начин може да се надяваме, че легализацията на проституцията има смисъл и ще има ефект, търсен от законодателя и ще бъде подкрепена от българското общество.
takvor onik
达 可 沃 尔 奥 尼 克 保 多 利 昂
God Bless U!!!
|
Да го кръстим закон "Анти Стамболийски" 
