Веднъж с поета Иван Методиев се покачихме навръх вулкана Масая и надникнахме в сънливия му кратер. Вулканът се водеше действащ - в онзи район на Централна Америка недрата и днес са неспокойни - та очаквахме да видим на дъното да клокочи лава и да димят огньове. Всъщност Масая има множество отвори и термални извори по снагата си и както после се разбра, бяха ни завели при един най-добродушните, наричаше се Сантяго. На дъното му някой с едри камъни беше подредил същото име : "Сантяго", та отначало помислихме, че идиот се е спуснал долу да се подпише - подобно на българските си братовчеди от стените на пещери и руини.
Как е станало това, не беше много ясно, тъй като кратерът се оказа пълен с някакъв доволно задушлив газ, изпълзял от утробата на Земята. Иван бе професионален химик, (шегувахме се, че е трудоустроен като поет) - разясни ми, че газът е напълно прозрачен, без цвят и без мирис, но не може да се диша. Но аз и на място бях убеден, и сега настоявам, че го виждах да пълзи на пластове, да се кълби и да се издига и все ми се струваше, че нещо ме стяга за гърлото. Дори това наистина да са били видения, особено подозрително бе, че из тези призрачни облаци се стрелкаха и премятаха двойки зелени папагали: гонеха се, закачаха се, забавляваха се и така се надсмиваха над целия останал свят с неговите опасности, с орлите му, ястребите, змиите, птицеловите. Никой не можеше да надникне в техния отровен дом, само те се бяха научили да дишат гибелния му въздух (всъщност дори не и въздух!) и така се бяха избавили от всичките си неприятели, от клопките и изненадите на останалата природа.
В живота никой нищо не продава срещу въздух,
а те точно на тази цена си бяха купили спокойствие, безопасност, съществувание. Трампили бяха чистия въздух за едната сигурност и така се бяха поставили извън останалия свят. Нещо като в онези романи, когато влизаш в някаква дупка и се оказваш в друго време и в други пространства, из които се разхождат динозаври. Само че не те са в твоето време, (като беше например в "Джурасик парк"), а ти си в тяхното. И за да останеш жив, трябва да се измъкнеш оттам. Докато с онези папагали и това бе наопаки - тях смъртта ги дебнеше извън кратера. Това е единственият вид, който с положителност не можеш да видиш в нито една зоологическа градина по света - освен ако не им набавят по някакъв начин от онзи газ - за дишане. Какъв компромис на природата - помислих си тогава и помолих Иван да ми напише името на въпросния газ. Той го надраска на гърба на една визитна картичка, която после загубих.
Но защо ви разказвам това?
Приятели си купиха и занесоха в своята чужбина съоръжение за приемане на българските телевизионни канали. Чувствали се самотни, изолирани. Чужбината ги изнервяла със своята сигурност и еднозначност. Животът - подреден, та чак еднакъв. Хората наоколо - възпитани, вежливи, съвсем прилични. Никой не те блъска в метрото, никой не ти разбива пощенската кутия, на електромера ти просто няма кой да се закачи. Спокойно им минаваш под балконите - няма да си хвърлят боклука върху теб. Никой не те удря в кантара, никой не те пребърква в навалицата - и ако се намери такъв, той в крайна сметка се оказва сънародник или, да речем, румънец.
В общественото пространство (на тамошното общество, естествено) - дефицит на скандалите. Пускаш телевизора и никого не са убили, на никого тайна сметка или касетка не са открили, никой на никого не размахва пръст от екрана, никой не намеква многозначително, не подхвърля двусмислици, не плаши с досиета и прочее компромати. Живот - убийствено спокоен, ще се пръснеш от него. Въздухът на този живот толкова чист, че нашего брата там се задушава. И трябва да си набави малко нашенска миризма, за да не превърти...
Аз чужбината я нямам за чак толкова хигиенична, как са го намерили този тъй подреден остров (защото те буквално на остров си живеят), остава неясно. Или просто контрастът с отечеството подсилва усещанията и им създава проблемите? И им трябват малко български телевизионни водещи, български политици и въобще българска клюка и българска демагогия, за да се окопитят и да намерят себе си? Трябват им автентичната враждебност, алчност, лъжа и грабеж, подлостта, парвенющината и всичко, което ги прогони преди време, от което искаха да се спасят? Не е за вярване. А дали това не е само носталгия, тъга по изгубения мирис на родното, който мирис... не е за мирисане?
Не се изсилвам да обобщавам.
Вярвам, че това е по-скоро "частен случай". Хиляди се изнесоха оттук и сега без проблем си дишат в странство - на воля, с пълни гърди. И все пак понякога душата се чисти с десетилетия, задъхват се, мъчат се "дробовете" й, адаптирани към тукашната атмосфера.
Защото и днес тя е не е особено богата на кислород и оцеляването (и преуспяването!) в нея има тежка цена: трябва да се научиш да дишаш смрад. Но странното е, че все повече стават готовите да я платят...
|
|