:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 440,694,516
Активни 770
Страници 5,446
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Дишане и компромиси

Веднъж с поета Иван Методиев се покачихме навръх вулкана Масая и надникнахме в сънливия му кратер. Вулканът се водеше действащ - в онзи район на Централна Америка недрата и днес са неспокойни - та очаквахме да видим на дъното да клокочи лава и да димят огньове. Всъщност Масая има множество отвори и термални извори по снагата си и както после се разбра, бяха ни завели при един най-добродушните, наричаше се Сантяго. На дъното му някой с едри камъни беше подредил същото име : "Сантяго", та отначало помислихме, че идиот се е спуснал долу да се подпише - подобно на българските си братовчеди от стените на пещери и руини.

Как е станало това, не беше много ясно, тъй като кратерът се оказа пълен с някакъв доволно задушлив газ, изпълзял от утробата на Земята. Иван бе професионален химик, (шегувахме се, че е трудоустроен като поет) - разясни ми, че газът е напълно прозрачен, без цвят и без мирис, но не може да се диша. Но аз и на място бях убеден, и сега настоявам, че го виждах да пълзи на пластове, да се кълби и да се издига и все ми се струваше, че нещо ме стяга за гърлото. Дори това наистина да са били видения, особено подозрително бе, че из тези призрачни облаци се стрелкаха и премятаха двойки зелени папагали: гонеха се, закачаха се, забавляваха се и така се надсмиваха над целия останал свят с неговите опасности, с орлите му, ястребите, змиите, птицеловите. Никой не можеше да надникне в техния отровен дом, само те се бяха научили да дишат гибелния му въздух (всъщност дори не и въздух!) и така се бяха избавили от всичките си неприятели, от клопките и изненадите на останалата природа.



В живота никой нищо не продава срещу въздух,



а те точно на тази цена си бяха купили спокойствие, безопасност, съществувание. Трампили бяха чистия въздух за едната сигурност и така се бяха поставили извън останалия свят. Нещо като в онези романи, когато влизаш в някаква дупка и се оказваш в друго време и в други пространства, из които се разхождат динозаври. Само че не те са в твоето време, (като беше например в "Джурасик парк"), а ти си в тяхното. И за да останеш жив, трябва да се измъкнеш оттам. Докато с онези папагали и това бе наопаки - тях смъртта ги дебнеше извън кратера. Това е единственият вид, който с положителност не можеш да видиш в нито една зоологическа градина по света - освен ако не им набавят по някакъв начин от онзи газ - за дишане. Какъв компромис на природата - помислих си тогава и помолих Иван да ми напише името на въпросния газ. Той го надраска на гърба на една визитна картичка, която после загубих.



Но защо ви разказвам това?



Приятели си купиха и занесоха в своята чужбина съоръжение за приемане на българските телевизионни канали. Чувствали се самотни, изолирани. Чужбината ги изнервяла със своята сигурност и еднозначност. Животът - подреден, та чак еднакъв. Хората наоколо - възпитани, вежливи, съвсем прилични. Никой не те блъска в метрото, никой не ти разбива пощенската кутия, на електромера ти просто няма кой да се закачи. Спокойно им минаваш под балконите - няма да си хвърлят боклука върху теб. Никой не те удря в кантара, никой не те пребърква в навалицата - и ако се намери такъв, той в крайна сметка се оказва сънародник или, да речем, румънец.

В общественото пространство (на тамошното общество, естествено) - дефицит на скандалите. Пускаш телевизора и никого не са убили, на никого тайна сметка или касетка не са открили, никой на никого не размахва пръст от екрана, никой не намеква многозначително, не подхвърля двусмислици, не плаши с досиета и прочее компромати. Живот - убийствено спокоен, ще се пръснеш от него. Въздухът на този живот толкова чист, че нашего брата там се задушава. И трябва да си набави малко нашенска миризма, за да не превърти...

Аз чужбината я нямам за чак толкова хигиенична, как са го намерили този тъй подреден остров (защото те буквално на остров си живеят), остава неясно. Или просто контрастът с отечеството подсилва усещанията и им създава проблемите? И им трябват малко български телевизионни водещи, български политици и въобще българска клюка и българска демагогия, за да се окопитят и да намерят себе си? Трябват им автентичната враждебност, алчност, лъжа и грабеж, подлостта, парвенющината и всичко, което ги прогони преди време, от което искаха да се спасят? Не е за вярване. А дали това не е само носталгия, тъга по изгубения мирис на родното, който мирис... не е за мирисане?



Не се изсилвам да обобщавам.



Вярвам, че това е по-скоро "частен случай". Хиляди се изнесоха оттук и сега без проблем си дишат в странство - на воля, с пълни гърди. И все пак понякога душата се чисти с десетилетия, задъхват се, мъчат се "дробовете" й, адаптирани към тукашната атмосфера.

Защото и днес тя е не е особено богата на кислород и оцеляването (и преуспяването!) в нея има тежка цена: трябва да се научиш да дишаш смрад. Но странното е, че все повече стават готовите да я платят...
29
2804
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
29
 Видими 
02 Февруари 2007 02:00
Донков само да се беше сетил че всяко общество си произвежда специфични задушливи газове щеше да го хвърлиш написаното в кошчето имидиътли
02 Февруари 2007 02:06
EL MOJADO,
Все пак, според Основния Закон в Природата, "КОЛИЧЕСТВЕНИТЕ натрупвания водят до КАЧЕСТВЕНИ изменения!". Това става при достигане на определен конкретен размер Количество- т.нар. "Критична Маса/или Точка/"! Значи, възможно е, по време тъкмо на днешното Световно Общество, да сме на прага на тази "Критична точка"/"The point of NO return"/?!?

Редактирано от - paragraph39 на 02/02/2007 г/ 02:07:17

02 Февруари 2007 02:15
Количествените натрупвания у нас водят до некачествени, и дори - долнокачествени - изменения!
02 Февруари 2007 02:38
Тук съм съгласен с мохадото.


Смрад има навсякъде. Потребността да се диша смрад е по-интересен феномен и нема нищо общо с лекуването от носталгия. Понякога е достатъчно да откажеш цигарите, та си жаден за други отрови. Сичко е строго индивидуално.
02 Февруари 2007 02:45
EL MOJADO,
Става въпрос за ИЗМЕНЕНИЕ на Качеството, а НЕ за посоката на Изменението на Качеството- към по-добро или към по-лошо Качество!!!
02 Февруари 2007 02:48
Пара, векторът на изменението има качествено неизменна посока, но по-доброто качество изменя количествените натрупвания към една неподозирана количествена качественост от нов тип.
02 Февруари 2007 03:02
OLO,
НЯМА "вектор на посока на ИЗМЕНЕНИЕ на Качеството" между две "критични точки"- ако има Изменение на Качеството, значи е достигната и премината "критичната маса"/точката/ на Количеството- но, дотогава, Качеството е едно и също!
"Качество", в този случай, се считат онези характерлистика на Нещото, които го правятят То да е това Нещо, а НЕ друго Нещо!
02 Февруари 2007 03:15
Взимам си бележка, Пара, и вече нема да бъркам Нещото с друго Такова.
02 Февруари 2007 03:26
Да го кажем с думи прости в България много трудно се диша но смрадливите газове се разсейват защото някой дойде и отвори прозореца. За тая проста констатация обаче не е необходима статия. Ако пък случайно автора не смята така да върви обратно при вулкана има още един два вулкана деистващи
02 Февруари 2007 03:55
>>><<<
Керпедена реазказваше една история от чичо си, който бил следвал в немско....та български студентчета си мечтаели кой какво ще направи като се върне в родината....Имало един юнак, дето си мечтаел да си отиде на село, майка му да му сготви боб със сланина, той да се надъни яко и после да се завие с дебелата черга ... да си пърди отдолу и да си го мирише....МЕЧТА....мечтата умира последна...
02 Февруари 2007 04:41
Само не ми казвай , че тоз студент е бил нашето Мухадо ! Въх , НЕ !!!!
02 Февруари 2007 06:49
В ерата на глобалната комуникация, всеки може Който може, да си направи изводите... в 6 да си пусне новините на РТЛ примерно и после да гледа нашите новини.Който може, да си направи изводите...
02 Февруари 2007 07:15
Но защо ви разказвам това?

Нямам идея защо, странно наистина... Иначе: вълнуващ задочен диалог м/у автор и читатели...

Редактирано от - веролом на 02/02/2007 г/ 07:16:11

02 Февруари 2007 08:23
Калине, не знам кво са си купили твоите приЕтели и как дишат там, ама тука у форума някои "спасили се" издишват всичката смрад, що са насъбрали и преди и сега...Нейсе за главата им е?!
02 Февруари 2007 09:41
авторът
Никой не те блъска в метрото, никой не ти разбива пощенската кутия, на електромера ти просто няма кой да се закачи. Спокойно им минаваш под балконите - няма да си хвърлят боклука върху теб. Никой не те удря в кантара, никой не те пребърква в навалицата - и ако се намери такъв, той в крайна сметка се оказва сънародник или, да речем, румънец.
В общественото пространство (на тамошното общество, естествено) - дефицит на скандалите. Пускаш телевизора и никого не са убили, на никого тайна сметка или касетка не са открили, никой на никого не размахва пръст от екрана, никой не намеква многозначително, не подхвърля двусмислици, не плаши с досиета и прочее компромати. Живот - убийствено спокоен, ще се пръснеш от него.

Ей такава страна не съм чувал да съществува. Инак статията е много хубава.
Параграф
Не винаги количествените натрупвания водят до качествени измения.Качествените изменения са бифуркация в еволюцията на дадена система.
02 Февруари 2007 09:49
Знам един виц, може и от Форума да е, ако е така моля първият, който го е публикувал да ме извини, че не съобщавам името му.
В Германия представител на етническо малцинство отишъл при лекаря му казал:
"Докторе, всичко си имаме, в семейството ни всичко е наред, къща, кола абе всичко, за което сме мечтали. Обаче ни е налегнала една депресия, на нищо не се радваме."
Лекарят му казал:
"Всеки от вас да вземе по една кофа и в продължение на една седмица да я използва вместо тоалетната. След това всичкото го размазвате по стените"
"Ама докторе..."
"Прави каквото ти казвам и след един месец пак ела."
След месец човекът пристига при доктора, доволен, радостен и засмян:
"Докторе, оправихме се! Каква е била причината?"
Докторът отговорил:
"Какво да ти кажа, носталгия..."
02 Февруари 2007 09:55
Прав си Марксе, и аз не съм чувала за такава страна. Може някъде шейсетте години на миналия век и да е имало...
02 Февруари 2007 10:05
Трябва да се диша все по-безкомпромисно!

Редактирано от - веролом на 02/02/2007 г/ 10:15:46

02 Февруари 2007 12:08
Изпусната е важната подробност - кои са носителите на това "изгубеното" от България?
И им трябват малко български телевизионни водещи, български политици и въобще българска клюка и българска демагогия, за да се окопитят и да намерят себе си? Трябват им автентичната враждебност, алчност, лъжа и грабеж, подлостта, парвенющината и всичко, което ги прогони преди време, от което искаха да се спасят?
Та изпуснато е, че става въпрос само и единствено за журналисти и политици, като носители на враждебност, алчност, лъжа и т.н.
02 Февруари 2007 13:47
Глядя на лошадиные морды и лица людей,
на безбрежный живой поток, поднятый моей волей и мчащийся
в никуда по багровой закатной степи, я часто думаю:
где я в этом потоке?
Чингиз Хан.
Така, с това мото, започва великолепния роман на Виктор Пелевин "Чапаев и пустота"

Хм, преди няколко дни писах в блога си тва:
..Четейки пресата, блоговете, СМИ тата, вървейки по улиците, слушайки езика- не мога да избягам от усещането, че времето е спряло някъде на седемдесетте.
Бълнувам ли, или ще се събудя в 70те?
Или съм две реалности-днешната и тази тогава, досущ романа на Пелевин
Същата дискусия, само леко видоизменена, я е имало и в СССР преди седемдесет, с римейки през десетина години. Имената са се сменяли-Булгаков, Пастернак, Солженицин, Сахаров, Буковски , но доктрините са останали-правоверни, срещу неверни, можещи срещу неможещи, творци срещу халтураджии, некадърни слрещу другите... Конете и магаретата могат да бягат заедно в пространство от три метра, но на къра разликата си личи. Може да препишеш днес нещо умно, но всеки ден-не можеш. Некадърността и амбицията са сестри. Талантът не може без свобода-но псевдоталантът не вирее със свобода, нему му трябва солта на заклеймяването или празните приказки; той се чувства уютно в общите лафове, в безкрайното поле на конгломерата от клишета и безадресно плямпане, което представлява основния обитател в главите на подавляващото мнозинство
И пак едните ни заливат с призиви за борба за "щастие", общо, народно, всенародно, и пак громим онова, дето все ни пречи, неуловимото, абстрактното, и пак сензации за малката правда, и пак се борим на високо ниво с празни думи за голямата, и пак сме в се същата антидрама на Йонеско, като бледа шега на същинския ни бг антитеатър.. и пак „Давайте да дадем”, и пак ние , българете, ако бяхме такива, онакива , трябва ни идеал, химера, пунт и пластика, комсомол, комсомол, ти летиш като сокол, и пак си запушваме ушите и очите от напористото скудоумие. И пак не можем да повярваме, че всичко това е вечно-едно време мислехме, че властта е виновна-не, то се самовъзпроизвежда, то е част от нашата лоша половина. И пак омерзение, и пак гадости и пак не стига въздуха....

02 Февруари 2007 16:05
Никой не те пребърква в навалицата - и ако се намери такъв, той в крайна сметка се оказва сънародник или, да речем, румънец.
Как са го намерили този тъй подреден остров (защото те буквално на остров си живеят), остава неясно.

Напротив, много е ясно. Именно онези от въпросния остров навремето са се занимавали точно с „пребъркване в навалицата”. Ама яко пребъркване е падало по различните краища на света. Наричали ги свои колонии – от Америка през Африка и Индия до Австралия и Нова Зеландия. Завличали от там де що им падне. После със завлеченото подредили своето островче и от скука започнали да дават акъл на такива като нас, които в онова време сме ги пазели от разни нашественици.
02 Февруари 2007 16:20
Към автора.
Аз не съм зелен папагал и не искам да дишам задушливи и отровни газове, но и по татово време и сега голямата част от интелектуалците и творците слуват на управниците и то само за глътка "чист кислород" под формата на паришчни знаци, жалко...иначе мого харесвам начина ти на писане и на изразяване!
към Маркс.
Буфуркацията след 10 ноември е в пълен ход - народа от строители на комунизЪма се раздели на използвачи и използвани, ама доколко е качествено изменението...
Към Крюела.
Друг виц и не е мой, но описва нещата по-пълно. Един отишъл при психиатър и му казал, че живее в много малка къща и се задушава, питал човекът дали е болест щото му бил малко кислородът. А психиатърът го посътвел да си вкара в къщата кон. Направил го човекът, ама още повече не му достигъл въздух, то нали смрад, само папагалчета оцелявали и т.н. Тогава психиатърат му казал: "А бре човеко идкарй този кон от къщата си, за какво ти е?!" Изкарал коня човекът и изведнъж - олекнало му, няма смрад, въздух колкото искаш.
Та и ние в БГ така, когато изкараме коня дето си го вкарахме в къщата тогава ще можем да дишаме спокойно.
02 Февруари 2007 17:47
>>><<<
На днешния ден да се говори за бифуркация, независимо от темата, е малко неудобно. Трифуркация би била по-неутрална фуркация...
02 Февруари 2007 19:00
Като бех едно време у казармите, си спомням за един войник който, щом старшината строеше ротата за развод, пръдваше с всичка сила в строя. Старшната ставаше зелен и ревваше: "Гъзът който пръдна в стоя, две крачки напред, марш!" И оня пристъваше плахо две крачки напред за да бъде веднага пратен да измие кенефите на поделението. Един път го попитах защо бе, джанъм, не го стиска ами го пуска така шумно в строя и прекарва деня в кенефната смрад. "Абе, аз, вика, предпочитам кенефa пред това тия катили да ме юркат цял ден като говедо".
Та мисълта ми беше, че причините да ти харесва да си дишаш смръднята са различни. Едни се чувстват по-сигурни, други намират душевно спокойствие, а на трети вонята им харесва.
Имах един съсед, който умреше да иде на ОФ събрание у клубчето на кюшето. Колкото по-смръдливо беше клубчето и колкото по-дълго беше събранието, толкова по-ентусиазиран ставаше нашия човек и рипаше да прави изказвания. Не го карай да ходи на работа, дай му само ОФ събрания и той е щастлив. Такъв ако искаш да го направиш нещастен, прати на стерилния остров без събрания.
02 Февруари 2007 19:37
Ясно, очевидно някои ограничени индивиди сериозно смятат че има крушки без опашки, огън без дим, общества без воня... а приказки четете ли?
02 Февруари 2007 19:49
Мокър, как е вонята у Саут Централ? Стенч, а?
03 Февруари 2007 00:03
фотосинтезиращи папагали са, нов вид, плуват си в прозрачен кислород, кефят се, free of warming warning
03 Февруари 2007 00:40
Геврек, не съм сигурен как е в Саут сентрал. Аз съм в Торанс води се саут бей. За разлика от твойте дружки не съм в нелегалност по порно валито или при планинарите -селяни на 50 мили от бийча. Едно време минавах през саут сентрал за работа
и миришеше много и имаше гаражни разпродажби в сряда ( това е бая миризлива работа гаражна разпродажба в сряда ама не вярвам да схващаш). Сега нямам път ама понеже поназнайвам държавата не вярвам да не мирише още.
03 Февруари 2007 00:51
Геврек, глей ся пускам ти оригинална американска фъсня дишай с пълни гърди, американска ей


София, щатът Калифорния
Или защо град Комптън можеше да е столицата на България
Александър БОЙЧЕВ
Тези дни е спокойно. Не са застреляли никого. Седмици вече. Тези дни човек може небрежно да се разходи в центъра, да се види с приятели и да не се притеснява, че докато седи и пие кафе с любим човек, съседът му по маса ще забие внезапно нос в току-що сервираната му чиния, покосен от точен изстрел. Тези дни няма нужда да се притесняваш да се прибереш по тъмно - не защото уличното осветление по случайност е проработило, а просто така. Тези дни можеш да се върнеш вкъщи спокоен и да въздъхнеш с облекчение, че наскоро децата ти не са били подложени на тормоз в училище, че никой не е посегнал да им открадне джобните или якето и че са се прибрали живи и здрави вкъщи. Тези дни е спокойно. Явно е затишие пред буря.
Паралели
Помислихте, че става дума за София, нали? Обаче не. Редовете дотук коментираха живата реалност в един малък американски град - Комптън. В началото на ноември вестник University of Washington Daily и немското списание Der Spiegel фокусираха вниманието си върху този малък град заради тревожната статистика за организираната престъпност в него. Статистиката за престъпността в България не стряска вече никого, но паралелите в криминалната реалност между малък Комптън и голяма София са смущаващи.
Комптън за Лос Анджелис е като Перник за София - намира се наблизо, с транспортно-производствени функции и населен от хора, които живеят там заради липса на алтернатива, а не защото искат. Статистиката сочи, че през тази година убийствата в 100-хилядното градче са 65 до началото на ноември. Тоест средно по три убийства на две седмици. С тези страховити данни (особено изчислени на глава от населението) Комптън заплашва да изпревари доскорошния „шампион“ в сектора - Ню Орлиънс. Жертвите на стрелбите са основно млади хора, дори младежи. Като тънка червена линия съдбата им се характеризира с нездрава семейна среда (разведени родители), проблеми в училище, намиране на опора в бандата, започване на дребно пласиране на наркотици, първи лесни пари и един добре насочен откос от полуавтоматично оръжие в един слънчев ден, който слага край на безмисления му живот. Досущ софийски повярвали си дребни мутри.
Но приликите между столицата на България (асоциирана страна - членка на Европейския съюз, намираща се в края на своя интеграционен процес в клуба на щастливите и богатите) и бедния маргинален американски град Комптън не свършват дотам. Да се вгледаме в числата. По данни на Центъра за изследване на демокрацията от края на октомври през последните пет години в България се извършват средно по 35 поръчкови убийства на година. Само в София убийствата (не само поръчковите) за 2004 г. също са били 35. През последните години България прилича на Дивия запад, а София - на град, където властва законът на куршума. От години е известно, че статистиката отчита предимно наистина публичните и скандални престъпления, а дребните битови злополуки (кражби, влизане с взлом в жилището, счупено стъкло на автомобила, откраднато портмоне на улицата, „шамарена фабрика“ при сблъсък на интереси и възпитание в градския транспорт) даже не се регистрират - полицаите не могат или не искат да помогнат на гражданите. Неотчитането на малките престъпления естествено води до усещане за безнаказаност, безнаказаността води до хероизиране на гангстерския имидж и „правилните“ приятели, а тези контакти водят след себе си до загубата на контрол. Точно като в Комптън.
Полиция няма
Комптън е знаков американски град. Освен че през него минават камионите за вътрешността на страната с товарите от тихоокеанските пристанища на САЩ, той е и родното място на тенис звездите Винъс и Серена Уилямс и на рапърите от NWA Айс Кюб и Доктор Дре. Град Комптън е знаков и за икономическите реформи през последните 20 години, проведени в САЩ - някога там е имало индустрия и производство, днес в града властват прословутите банди, а икономиката се влияе силно от съмнителния им бизнес - наркотици и проституция. Звучи ли ви познато? Комптън допълва имиджа си на „триумвират“ на социалните проблеми на Америка с факта, че преобладаващата част от населението му е от афроамерикански произход.
Преди няколко години общинският съвет на Комптън е бил принуден да оптимизира разходите на града и е съкратил финансирането за… обществен ред. Така 100-хилядният град вече си няма полиция, а наема екипи от Лос Анджелис, които да патрулират на смени и да прилагат закона, когато се налага. Бюджетът от 400 милиона долара стига за 75 полицаи. За сравнение, в съседния мегаполис патрулните екипи, покриващи райони с площта на Комптън, са 275, като освен това в автомобилите полицаите винаги са по двама. В Комптън те са сами и в случай на инцидент са принудени да действат сами. А с добре въоръжените банди знаем, че само Холивуд е измислил начин, при който един-единствен човек да успее за секунди да неутрализира безчетния противник („Командо“, 1985 г. с Арнолд Шварценегер, тогава актьор, днес губернатор).
Патрулиращите полицаи в София са достатъчно, особено през последните седмици и месеци. Да сте забелязали обаче големите джипове да са спрели да карат по трамвайните релси? А кога е бил последният път, при който пътен полицай не ви е обяснил какъв размер глоба ви грози и с „разбиране“ да не ви е предложил: „Ако искаш да помагаме, батко?“ Или пък спокойни да се приберете по тъмно в дома си? Ето защо спокойно можем да заключим, че и в София, и в Комптън реално полиция няма.
Какво се опитваме да докажем ли? Само едно нещо. Че ако пълната апатия по отношение на борбата с престъпността в България продължава, София може да се превърне за голяма Европа в онова, което Комптън е за великите американски щати. Едно черно димящо петно. Като дупка от куршум
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД