Българинът, ще речеш, се надигна да брани земята си. Посегнаха на най-свидното му с "Натура 2000" - правото му да се разпорежда с наследството си от деди и прадеди. И като тях потомъкът се наточи на протест - те с копрали, коси и вили, той с плакати, лозунги и митинги. Само че с една огромна при мотивацията разлика: ако старите българи са бранели земята си, за да я имат за себе си, днешните си искат земята, за да я продадат. Да се издигнат връз нея курорти, писти, хотели, басейни и голф игрища, да се примамят богаташи и други по-баш люде, че покрай тях и те да позакътат някоя парица, работейки я бармани, я сервитьори, я управители, я пикола, я друг обслужващ персонал... Тоест вече няма да се потят на браздата, а ще тичат с таблата.
Ще са келнери и камериерки, не орачи и копачи
Всъщност протестите срещу "Натура 2000" демонстрираха нещо много тъжно, което - ако го бяха видели нашите деди и прадеди, да не говорим за душоведите и народоведите на българския характер, щяха да им се пукнат сърцата. Прозряхме, че онова, което е минавало за българска най-важна черта - любовта към земята, е изфирясало някъде из историческия етер. Константин Петканов например пише в статията си "Нравственият образ на българина": "Първичното чувство на българина е неговото отношение към земята. Тя е източникът на земните блага и тя е, която трябва да се обработва." Да не споменаваме Вазовото: "Българийо, майко мила, / земьо пълна с добрини, / земьо, що си ме кърмила / моя поклон приеми". Днес е друго: "Земьо, що си ме кърмила, тлъста пачка ми снеси". Всички онези, насъбралите се и продължаващи да се събират на митинги срещу "Натура 2000", протестират не че някой иска да им вземе земята; протестират срещу това, че няма да могат да я отдадат, продадат, шитнат. Те не щат да са u собственици, а търговци. Да завъртят с нея алъш-вериш.
Българинът е изгубил "първичното си чувство" - това е мрачният извод. Към земята той повече няма грижовното отношение на стопанин, а мисли за нея единствено като изгодна за продажба собственост. Иска да се отърве от нея, да не му стои на главата, защото му е в тежест. Не желае, през ум не му минава, че може да зареже панелката си в града, за да отиде да се грижи за ниви, лехи, овошки, кокошки и други домашни животни. Върнаха му в реални граници земята, той веднага взе да мисли
как може да я превърне в реални пари
Пред очите ми е майка ми: когато тръгваше да копае, все едно не стъпваше на земята - криле й изникваха. И за тъста си се сещам: всяка свободна минута, ако и да беше жител на град, на две крачки от морето, отдаваше се на селскостопански труд - там се чувстваше в свои води (земи), там беше най-доволен от живота. Другото беше тегоба, трудът на лозето - свобода. Май днес такива хора няма, с такова любовно усещане към земята и с искряща радост, когато тя попива потта им: всеки търчи към града, там да намери препитание, щастие, охолство. Разбира се, аз включително. Защото на село има единствено тежък труд, който никога не свършва. И е неблагодарен - не се знае кога коя стихия ще връхлети и ще го унищожи. Спомняте ли си Яворовото: "А то градушка ни удари, / а то порой ни мътен влече, / слана попари, засух беше - / в земята зърно се опече..."
Само че това не пречеше земята да се обработва, да се гали черноземът и да се целува пръстта... Ако има наистина нещо, с което социализмът повреди и разврати българина - това е, че разказа играта на привързаността му към земята. Днес повече спрямо нея няма, както ни обяснява Иван Шишманов: "фанатична любов"; днес тя е само нещо за продаване.
Той създаде хора-кентаври,
някакви раздвоени, шизофренични същества - нито със селяните селяни, нито пък с гражданите граждани. "Дърво без корен", както написа Николай Хайтов. В момента тия "дървета без корен" окончателно искат да изтръгнат от себе си селската си същност, да се превърнат в обслужници и да зарежат статута си на стопани. Та дори еколозите: всичките им акции все от София се надигат да спасяват природата. И забележете - природата като цяло, не тази нива, не онази ливада. Човекът в днешното ни време е загубил личния си контакт със земята, тя за него или е стока, или е екопроект, но никога не е ей онова ручейче, това дърво, този синор. Само че, деперсонализирайки земята си, деперсонализираме сами себе си, сме вече единствено социални единици, не име и род. Функции, не личности...
А къде е тука другарю, работническата класа , така да се каже?!!
Не всички българи са селяни, за съжаление или за радост!!
А групата ПОЛИС отново са заедно!!