Свикнали сме да се възприемаме като обект за исторически и социални издевателства. Така съответно и се държим. Нас ни тормозят: или властта, или таксиджиите, или Цариград, или Берлин, или Москва, или Вашингтон, или, сега - Брюксел.

Носехме нимб на народ страдалец, анотирахме се като немили-недраги; това ни даваше най-малкото специфична идентичност, нещо средно между три синджира роби, N-та поред национална катастрофа и Митко Палаузов.

Ние, пък и нашите народоведи и душеразбирачи, подхождахме чисто и по туземски към белия свят. Вярвахме, че племената в него се делят на две: хищни завоеватели и мирни, благодушни народи. Експлоататори и поробени маси.



На такива Под Игото, и на такива От Игото



Тоталитарният период (1945-1990) усили идеологическата каноничност на тази нагласа. Най-масовата международна карикатура у нас и в целия Източен блок беше: висок бял мъж във фрак, от чиито джоб стърчи атомна бомба, издевателства над рахитични чернокожи. Те символизираха заробените, но свободолюбиви народни маси. За да не остава съмнение в мотивационната пружина на взаимоотношенията, мъжът с фрака обикновено пълнеше чувалче със златни парички и недвусмислен знак: USD. През това време туземците му поднасяха разни блага - банани, петрол, кафе и т.н.

Ние бяхме слабият съюзник на силния защитник. Конярят на Робин Худ, малкото братче на Иля Муромец, готвачът на Зоро. Не мога да кажа, че се гордеехме особено, на повърхността това беше достоен за всякакви иронични интерпретации мит. И ги инкасираше в изобилие. Но в дълбочина деленето на потиснати и потисници, като се асоциирахме с първите, беше и си остава устойчив идеологически архетип.

Ако Варшавският договор се беше запазил, сега върху чувалчето с паричките карикатуристите може би щяха да рисуват едно голямо Е.

Редно е членството ни в политическия съюз на голяма част от европейските страни да намести съществени части от народната митология.

Най-малкото трябва да ни накара да сгънем страдалческия нимб и да го скатаем в кашона с пожълтелите прадедови фотоси и тескерета.

Защото сме влезли в Съюза на колонизаторите - с всички произтичащи оттук екстри и обременености. Това е отличителният белег, родовата карма на съвременна Европа. Да - ексколонизатори, да - ексколонизатори, чиито хуманизъм вече е еволюирал до нетърпимост към много форми на незачитане на човешката личност, да - център на внимателния политически арбитраж, апотеоз на културната емпатия, спонсор на континенти, раздирани от междуплеменни и природни катаклизми... Да.

Но единственият истински интегратор на съвременна Европа е



общият скок на най-яростните и чевръсти страни



преди 6-2 века към девствения и самодостатъчен свят околовръст; това, което я направи локомотив на съвременната цивилизация с всички плюсове и минуси на препусналата като конница на Писаро колонизация. Няма друго. Географско единство няма и не е имало - Европа дори не е обособена суша. За политическа общност, чиито корени са заложени от древна Гърция или Рим, не може да става и дума. И Елада, и Рим са до голяма степен и североафрикански и малоазийски конгломерати с привнесени от Двуречието, Финикия, Египет земеделски и държавнически стереотипи.

В конституирането на съвременна Европа емблеми могат да са и петолъчките на син фон, но истинските байрактари са хора като Магелан, Вашку да Гама, Кук, Кортес...

Преди век, век и половина колонизаторска Европа владееше територии и население, надвишаващи десетократно собствените такива. Днешната геополитическа ситуация е продукт тъкмо на този период независимо от деколонизационните процеси впоследствие. Голяма част от Америките, цяла Австралия, сериозни части от Африка и Азия измениха своя етнически състав и степента си на интеграционна причастност към водещите цивилизационни модели тъкмо вследствие на колонизацията. Милиони човешки същества станаха жертва на войните, болестите, икономическите сътресения и междуособиците, съпътствали този процес.

Други милиони (оцелелите) получиха писменост, модерно здравеопазване, достъп до съвременните технологии пак вследствие на това. Някои замениха каменните брадви направо с хладилник. Никой не се отказа.



"The White Man's burden"* е всъщност европейско бреме



Неговото носене не е свършило, освен ако не си го представим като носене на пълни мрежи от количката на супера до багажника на колата.

Всъщност стихотворението на Киплинг свършва с подкупваща поради трагичната си персонализация поанта: "И само равният ще те оцени".

Мисълта ми е, че ако не станем равни, нито ще бъдем оценени, нито ще сме си на мястото в една такава Европа. А равенството не е само адекватност на банковата сметка. То е манталитетна особеност.

Примерно, ако не ти харесва дворът ти, да го изчистиш. Ако не ти харесва как те обслужват в общината, да разтуриш тази община, и да си назначиш нова. Ако не ти харесва как се интегрират малцинствата, да се заемеш с този процес авторитетно, а не да се вайкаш в кабинета си.

Ако не ти харесва да те лъжат в сметките с тока или парното, да проучиш къде те лъжат и да вкараш мошениците в затвора.

А ако не ти харесва как те управляват, да си избереш друга власт, която по умее.

-------

*"Бремето на белия човек" - стихотворение от Ръдиард Киплинг, 1899 г.