От контактите си с всякаква администрация ме обзема усещане за регрес.

Огромната група хора от чиновническото съсловие желаят да живеят все по-заплатено, по-спокойно, по-добре. Не е особено оригинално, всеки го желае. Но на това им желание пречи още по-огромна група граждани, които все нещо искат. И така провалят осъществяването на този естествен стремеж към благополучие и хармония. Възниква конфликт на интересите.

Да кажем, трябва да внесете пари

(Впрочем една част от населението ни смята, че внасянето на пари в държавата е данък "корупция"- защото с тези пари неизбежно бива злоупотребено по неустановим от нас начин (Разкритията в столична "Топлофикация" са щастливо изключение в тази Зона на здрача.) Друга част просто си плащат сметките, робувайки на данък "лична порядъчност."

Спънките пред решилия да плати растат. Вероятно така той бива наказан за дързостта си да вкарва ефективност в система, която



вижда във всеки разцвет на ефективността своя гроб



Да вземем конкретен пример. Дирекция приходи и администриране на местни данъци и такси, отдел "Слатина". На ул. "Шипченски пр." 67. Уточнявам мястото, защото то прехожда поне три пъти за последните няколко години; тоест всеки, тръгнал да си плаща данъка за колата или нещо друго, всяка година открива изненадан, че нужните му гишета са все по-мобилни.

Най-новата локация на въпросния офис е в община "Слатина". Изумен откривам еволюцията - гражданството вече се реди не пред гишетата, а отвън, пред вратата на сградата... А вратата е заключена. Пред нея се тълпят 40-50 угрижени люде, потънали в догадки. "Тия що не отварят... Вие за какво стоите? - За данъчна оценка на имот, от 8 чакам, а вие? Абе аз не знам за тук ли съм, трябва да плащам едни лихви... Не, не сте за тука. - Аа, за тука е човекът - намесват се други... - Дали ще минем до обяд? Знам ли, не отварят..." Така 15-20-25 минути.

Пишещият тези редове, изнервен, заобикаля пристройката и надниква през един прозорец. Вътре, сами, две инспекторки се суетят. Ядат някакво печиво. "Защо ядете, бе?" - развиква се пишещият доста неуместно и тутакси се засрамва от глупостта си. Служителките очевидно ядат, защото имат печиво, не им липсва и апетит. Просто е.

"Защо не отваряте?" - поправя се пишещият. Те отвръщат през стъклото, че компютърната система е блокирала. "Ами защо не излезете вън да обясните това на хората, защо сте се заключили?"

Служителките нервно напускат стаята, но не навън, а влизат в друга, вече без видимост.

Толкоз.

Заинтригуван от абсурдистката драматургия на заведението, пишещият отива след 3-4 дни на същото място. То пак лесно си личи от улицата още по опашката пред дверите. В чакащата тълпа се водят същите разговори. Цари изнервеност и усещане за пререждане, носят се догадки за правилността на чакането тъкмо тук, а не другаде. Указателни надписи отвън липсват. Ръси дъждец... В тълпата се появява и обичайният по-открехнат гражданин с шопски акцент, който се присмива на новодошлите, които смутено задават въпроси..."Ше чекаш, та ше разбереш, много питаш ма!" - снизходително поучава той объркана госпожа.

В един момент избухва яростна кавга - била ли е тук една с кожено манто или не... Открехнатият заплашва със саморазправа.

През непрогнозируеми времеви интервали в ключалката се превърта ключ и вратата се открехва. Появява се човек в униформа на охранителна фирма "Пирели". И а покаже фуражка през вратата, а мигом го награчва цял орляк като пиленца квачка: "Ще ми дадете ли формуляр за прехвърляне? Аз за тука ли съм? Може ли до касата? Пуснете ме да вляза, ще раждам - вика ромка, надула корем като галеон. - Че аз откъде да знам, че ще раждаш - да беше казала по-рано - оправдава се изпълняващият ролята на разсилен униформен. - Е как да кажа, като е заключено бе? - вика ромката, а открехнатият се шегува: "на таа й изтекоа водите, малей..."

Въпросният охранител Стоилов, от "Пирели", нещо като Фигаро, изглежда човек за всичко. Не че това му е работата. Той преценява кого да пусне и кога, кому да подаде през вратата формуляр (като че вън има къде да се попълни този формуляр), а кому - не. "Сигурно



отключва и заключва по 300 пъти на ден, бедният" - мисля си



Изпълнен е с чувство за мисия. На всяко излизане го заобикалят като месия, след всяко заключване обречено въздъхват. После препирнята почва отново.

Ще кажете - какво толкова. Обичайна картинка

Не, не е. За ЕС не е. Там, където се налага чакане, обикновено има голямо помещение за това, със столове. Никой не се реди на студа. И обикновено раздават номерца. Но не само в това е въпросът.

Бори ме чувството, че на голяма част от администрацията не й се работи с граждани. И тази част пълни едни широки стаи в едни големи сгради с едни хубави компютри. За гражданството остават две-три лелки, нещо като плебеи сред чиновниците, които са принудени да приемат удара върху себе си. А ударът е тежък. Гражданството е изнервено и изнервящо, понякога е напористо, псува. Разбирам служителите, които искат да си спестят близки контакти. Не че сред лелките на първа линия няма образцови чиновници, забележителни с чевръстостта си. Има и такива. Но са изключение.

А като цяло нещата не вървят. Макс Вебер пръв дефинира бюрокрацията и предсказа триумфа й, а Уорън Бенис написа, че тя ще изчезне, провалена от собствената си неспособност за адаптация към новите условия.

Но не мисля, че се касае за нашата. Тя само ще се заключи.

А ние ще пристъпваме отвън.