|
| Заслуга на Ахмед Доган е, че от началото на прехода досега ДПС никога не е прокарвало сепаратистки тенденции, нито пък някакъв тип религиозен фундаментализъм. |
Дебатът обаче не следва да се затваря с преброяване на гласовете „за" и „против" ДПС. Защото проблемът е по-сериозен - с подобни законодателни решения ние очертаваме националния проект на България.
Каква е дилемата?
От една страна, налице са неприемливи практики на гласуване и неприемливи употреби на политическата власт. Но партизанщината в изборния ден и политическите пазарлъци не са патент само на ДПС - за ромските гласове например наддават всички партии. И по досегашните закони може да се търси наказателна отговорност за двойното гласуване, за фалшификацията на подписи или за купуването на гласове. Проблемът е, че законите не се прилагат. От другата страна на дилемата са конституцията и новият закон, които определят какво значи да си български гражданин и какви права и задължения произтичат от това. По конституционна презумпция правата са за всички граждани на държавата, но не съвсем: избирателни права нямат непълнолетните, невменяемите, затворниците... Т.е. конституционното равенство на правата никога не е абсолютно, то винаги има ограничения. На кого следва да бъдат отнети определени права, е въпрос на обществен консенсус и на политическо решение.
Със сегашното решение едно избирателно право се отнема на териториален принцип - живелите поне три месеца на територията на ЕС. Но можем да си представим и други принципи на ограничаване. Да речем, въвеждаме образователен ценз: онези, които не са завършили средно или дори висше образование, нямат право на глас, защото не са достатъчно развити, за да правят рационални политически избори. Или пък финансов ценз: право на глас имат само онези, които са платили данъците си в България, защото само те принасят за обществената полза (и тук изключваме студентите, пенсионерите, безработните, хората зад граница...). Етнически ценз: доказваш чистия си български произход до трето коляно...
Част от горните предложения, разбира се, са абсурдни, но целта на изброяването е да покаже, че дори конституцията не е самодостатъчен критерий за гражданство. Конституциите биват променяни и интерпретирани. Така че
кой ще бъде признат за гражданин
и с какви права ще разполага, зависи от нашите политически решения. Затова важното е да си представим политическата общност, на която искаме да сме членове. И тъй като България е национална държава, добре е да решим какъв е националният проект, който искаме да следваме.
Без ДПС всички партии (включително и БСП с келявото „въздържал се") избраха проекта за „малка България" в рамките на „затворен ЕС". За да решат един свой злободневен проблем - нарастващото влияние на ДПС при общото спадане на избирателната активност, те окастриха още повече броя на гласоподавателите. Калкулацията е смешна, ако си дадем сметка, че става дума най-много за един евродепутат на ДПС. Още по-абсурдна е тя, защото така се налага ограничение върху стотици хиляди български граждани, живеещи в САЩ, Канада, Австралия и т.н. И както писа Ивайло Дичев в "Сега", вместо да се улесни и мотивира тяхното участие в изборите (чрез гласуване по пощата или електронно), те бяха принципно изключени, защото така и така не гласували.
Не само калкулацията е абсурдна, но и политическата логика зад нея. Тя е логика на „ограждането", на усядането в една територия, в която телесната близост гарантира приятелството, а всички извън нея са „врагове" или в най-добрия случай са просто безправни. Това е логиката на почвеническия национализъм, който добре познаваме. Само че сега не става дума за Велика България на три морета, а
за Малка България, която е граничарското куче на ЕС
Цивилизационният избор тук е буквализиран, закачен е със синджир върху територията.
Подобен национален проект е напълно лишен от политическо въображение. Той е без визия за бъдещето. Вместо да бъде конструиран по линия на стимулиране на активността, мобилността, образованието, владеенето на чужди езици, създаването на международни контакти и на активни български диаспори зад граница, които да подпомагат политиката и икономиката на държавата, вместо всичко това с принципа на уседналостта ние им хлопваме вратата.
Що се отнася до турските изселници, тук има и сериозен морален проблем. Като им отнемаме избирателни права, ние, щем не щем, оправдаваме възродителния процес и насилственото изселване. В символически план сегашното отрязване на права може да се чете като „второ изгонване".
По-важно впрочем е какво представлява ДПС? Да, това е партия, чийто електорат във висока степен е обособен етнически, но етнически послания няма нито в програмата й, нито в езика на лидерите й. Да, по неин адрес има огромни съмнения в клиентелизъм, но тези неща не следва ли да се решават по съдебен път, както впрочем и за другите партии? Нещо повече, заслуга на ДПС от началото на прехода досега е, че тя никога не е прокарвала сепаратистки тенденции, нито пък някакъв тип религиозен фундаментализъм. Заслугата им за запазването на етническия мир в България не е шега. Разбира се, бих искал етническият мир да не бъде пазен чрез етническа, а чрез идейна политическа представителност. Но и в това отношение ДПС прави първи, макар и твърде малки стъпки, доколкото кани на ръководни постове етнически българи, докато в нито една от „българските" партии няма етнически турци. Изводът е, че е добре натискът към ДПС да бъде по посока на по-нататъшната им деетнизация и либерализация, а не към капсулирането им.
Подобен граждански натиск би бил справедлив
Сериозният риск сега не е в ДПС, а във възможността за надигане на националпопулистка вълна в българската политика - такава, каквато вече е налице в Полша и Словакия, а в по-умерени дози и в старите страни - членки на ЕС. Пробивите в тази посока у нас вече бяха направени от „Атака" и донякъде от ГЕРБ, но невижданият консенсус на всички партии в парламента от 14 февруари е далеч по-тревожен. Особено отчетливо линията на териториалния „бастионен" национализъм напоследък се прокарва от ДСБ, за което като неин доскорошен симпатизант и избирател ми е мъчно. Завърна се реториката на „врага": най-напред Русия, а след това - забележете - Турция!
Казват: България не трябва да става „троянски кон в ЕС" на турската военна демокрация. Колкото и да е парадоксално на пръв поглед, тази реторика има свои ясни предтечи в съвсем други контексти, и то отскоро. В своя статия от 2002 г. Муамар Кадафи предупреждава ЕС, че приемането на Турция е вкарване на „троянския кон" на ислямския фундаментализъм на Бин Ладен (www.algathafi.org/en/turkey_en.doc). Едва ли е нужно да развивам аналогията...
Въпросът за приемането на Турция не е еднозначен
Прибързаното заемане на становище по него е лесен популистки жест с лоши последици. Още повече ако той е продиктуван от желание за вътрешнополитическо разчистване на сметки с ДПС и за привличане на гласоподаватели, спомнящи си нещо за Турция само от заглавието на „Под игото". Надявам се, че дебатът за Турция и ЕС у нас предстои. Лошото е обаче, че подобни реторически жестове сриват крехкото постижение на прехода у нас - културната толерантност.
Големият проблем на новото мнозинство е усещането му за безпомощност, за загуба на политическа представителност. Страхът, че няма кой да ги избере. Затова заиграха по най-тънката струна - тази на „пробългарското", на националното в тесен териториален смисъл, което винаги е „конституционно". Само че родните политици пропуснаха да погледнат какво става в двора на съседа им - например в Полша - и да видят, че новите националистически вълни неизбежно са и антикорупционни, т.е. те помитат старите политически елити от 90-те, които са „вечните заподозрени". И рискът от сегашните им действия е този, че вместо да яхнат националпопулистката вълна, ще изпаднат от нея. И вместо да изпаднат с чест, те ще са легитимирали с реториката си „Атака", ГЕРБ и кой знае още какво.
Популизмът е неизбежното близко бъдеще за България. За да бъде това бъдеще кратко, добре е още отсега да се опитваме да формулираме идеите си за национален и европейски проект не в общи геополитически етикети от типа приятел-враг, а в по-ясни и определени термини: каква искаме да ни е държавата, какъв искаме да е ЕС, какво трябва да направим, за да станат такива, кой и какво конкретно пречи или помага на нашите действия? Общата теза, от която аз бих тръгнал, е, че България тъй и тъй е малка, та няма нужда да я стесняваме още.
* Димитър Вацов е председател на Фондация за хуманитарни и социални изследвания, доцент по социална и политическа философия в НБУ.
|
| В символически план сегашното отрязване на права на българските граждани в Турция може да се чете като "второ изгонване". |
избраха проекта за „малка България" в рамките на „затворен ЕС".
А зададе ли си автора въпроса те там по идеологически или по икономически причини са?Ако е заради либералните им убеждения добре, но ако е заради финансови изгоди значи че просто са напазарувани с имиджова цел.Другата грешка е че твърди че Турция бива смятана за враг.Враг биха я нарекли много малко хора дори и сред атакистите, но неискрен приятел със задни мисли много хора и не само крайни националисти.
Много е смешен нали? 
не е честно да ти сменят името, това е идентичност на небето, код, както искате го мислете.... етнически мир, или живот заедно е имало винаги, тук другия не се приема за враг, и след като е един народ защо трябва етническа партия, за кои свободи се бори, за никакви, за пари и власт, без партия ги няма 
: