Първо се зачудих - 16-годишно момиче от София написало роман. Стори ми се разгул на акселератската графомания. Знае се, че за прозата се иска доста житейски опит, докато за лириката може да се мине и само с емоционален такъв.

После разбрах, че романът е написан направо на английски. Всъщност авторката Снежина Маринова, ученичка от 35 СОУ "Добри Войников", го обяснява простичко: "В средата на 9-и клас прочетох книгата на Megan McCafferly - "Sloppy Firsts"... Реших, че ще е забавно сама да измисля история... Писането беше приятно, вълнуващо, интересно... А! Има и една особеност - пишех на английски. Разбира се, започнах на български. Но някак си не ми звучеше, беше тромаво, непохватно и кухо... Знаех си,



че ще си помислите: "Я па тая фукла!"



Така се родил достатъчно обемистият том "Fried Eggs, Bandages and High School Drama".

Аз се зачетох скептично в романа, определян жанрово като "тийн-чиклит", напрягайки своя далеч неблестящ английски. Скепсисът ми отшумя - звучеше ми прилично, с типичен островен хумор, на места находчиво, на други по-разтегнато, отколкото трябва. Показах книгата на по-добри от мен в езика; заявиха, че е грамотно.

Както и да го погледне човек, за 16-годишна ученичка си е постижение.

Следва да отдадем дължимото на младата Снежина, която дойде в редакцията с майка си. Запознахме се, поговорихме. Живо, интелигентно, напълно нормално момиче. Учи английски, откакто се помни. Но е започнала в 133 СОУ "А.С. Пушкин", минала през други, а сега учи немски. Тоест поназнайва и руски, знае немски, пише роман на английски... Полиглот? Всъщност не това е важното.

Става дума за явление, което следва да осмислим. И то не е начеващата романистка Снежина въпреки очевидната й кадърност. А и не знам още дали юношеският й роман е върхово постижение в прозата, по-точно силно се съмнявам в това.

Важното е, че както и самата Снежина призна, тя се чувства като част от поколение, за което българският език не е "единствен и незаменим". Тя каза, че обича българския, но на въпрос защо пише на английски отвръща: "...стана спонтанно, защото за нас, тийнейджърите,



английският е езикът, който е навсякъде в живота ни -



в песните, в интернет, във филмите, и училищните истории също звучат естествено на него."

Това ме изпълва с тъжни мисли за бъдещето на езика ни. Докато повечето хора ползват езика за ежедневно общуване и толкоз, то писателите имат много по-интимни отношения с него.

В известна степен родина на писателя е езикът му, а той изпълнява към езика си изключително важна, "охранителна" мисия, да го наречем. И тук не става дума за елементарно пазене от "чуждици" и подобни глупости, нито за консервационни усилия по отношение на правописните догми и "високата реч".

Става дума за това, че писателят е нещо като старши технолог край ферментационните банки на езика, той черпи оттам, но и захранва; той ползва, но и създава; без него продуктът, не че ще изчезне от само себе си, но неизбежно подлежи на по-бавна или по-бърза деградация...

Затова аз лично не мога да извадя оптимистична теория за българския език от широкия ръкав на прогностиката.

Последният човек, когото ще взема да упреквам с гръмки думи като "родоотстъпник", в случая е Снежина, или нейното поколение - тоест образованите най-млади хора на България. Между другото тя не е изключение, да се пише направо на английски е често явление сред тийнейджърите с литературни амбиции у нас.

Лингвистичните изследвания по света твърдят, че много от днес съществуващите езици ще изчезнат от практическото общуване през близките 50-100 години. Нашият



не е в числото на оцеляващите,



поне според прогнозите.

Бях чел подобни материали, но когато явлението се изправи пред мен в плът и кръв, в образа на симпатична ученичка, която не е родом от Нова Зеландия или Челси, а е типична българка, се оказах неподготвен.

Хората могат да говорят на различни езици; очевидно им е по-удобно да говорят на един. Преди 4 години написах свое предложение като част от евентуален парадоксален държавен експеримент: децата да учат английски още от люлката - ще им бъде от полза за реализацията в глобализиращия се универс. А да не чакат естествения развой на нещата. Така и така се върви натам. Написах го с ирония.

Събитията ме изпреварват, и то съвсем сериозно. И това се случва по най-естествен начин.

Не ме разбирайте погрешно: аз не бия тревога. Позата на сам юнак на коня на родната реч ми е неприсъща.

Само искам да кажа, че всеки пишещ не само избира, но е и избран поради обстоятелствата, първия книжовен трепет или други неведоми и метафизични причини от езика си. Тоест не само ти го избираш, но и той те избира - за добро или лошо си обсебен от него. И не мисля, че има голямо мърдане.

Имам подобно усещане; може би щях да кажа, че чувствам това обсебване както корабокрушенец се чувства обсебен от пробитата си лодка - да я гледа как бавно се пълни с водата на целия речников океан...

Но си седи вътре прехласнат до последно - защото лодката е част от него и няма отделен живот за двамата.

Може би щях да го кажа, ако картината не бъкаше от трагичен патос.

Затова предпочитам да завърша, като се обърна към Снежина така: "Успех". Не че не знам и думата success, но не ми идва първа.