Който иска да разбере българския преход, да си запуши носа и да се съсредоточи в една софийска бала с боклук. Защото всеки полиетиленов вързоп е балиран с корупция, некомпетентност, политическа партизанщина.

София притежава вече 500 000 тона бали. За тях са изхарчени 35 млн. лева от данъците на столичани. Оказва се, че след метрото това е най-голямата инвестиция на столичната община.

Парите на софиянци не се влагат в жилища, в детски градини, в благоустройство, а в безсмислено пакетиране на смет. Защото от 10 години столичната управа не може да реши как да си построи най-обикновен завод за боклук. Такива, каквито ги има със стотици из Западна Европа.



Какво толкова пречи на кметовете и общинарите?



Пречи най-вече трайното им нежелание да приложат ясни правила за бърз и прозрачен избор на инвеститор. Пречи склонността им да пробутват една или друга фирма без конкурс. Оня ден се състоя поредният опит на група общински съветници в тази посока. Новото бе, че за първи път едни общински съветници открито обвиниха други, че предлагат корупционна схема, лобирайки за шведска фирма. Досега този тип дискусии се ограничаваха с подмятания и намеци. Този път квалификациите се сипеха в прав текст. Което е показателно за едно нещо - идват избори. Почва голямото почистване на имиджа за пред електората, а вече на всички е ясно, че подобни далавери няма как не бъдат разобличени. Затова непрозрачните сделки се предлагат главно от хора, които имат минимален шанс да попаднат в следващия общински съвет. Такива са вносителите на предложението да се създаде смесено дружество с шведската фирма "Tekniska Verken" - Пламен Илиев и Радослав Тошев. Идеята им е шведите да инвестират в построяването на завод, а общината да апортира терен. "На шведите са им ясни правилата и процедурите на ЕС, с които ние тепърва трябва да се запознаваме, така че те ще го направят много по-бързо", застъпи се и бившият шеф на "Софийски имоти" Тошко Добрев.

Вносителите толкова се увлякоха да защитават офертата си, че от думите им излезе, че заводът в един момент може да се окаже излишен, но шведите изобщо не се притесняват от това. Според тях след прекратяване на балирането общината тъй или иначе ще трябва да обяви обществена поръчка за преработването на отпадъците, която можело да се спечели и от пловдивския завод, не било предопределено това да е софийският. Защо тогава се налага това упражнение, ако в крайна сметка въпросният завод може да остане и без работа? И коя уважаваща себе си фирма ще се съгласи да направи инвестиция от близо 100 млн. евро, ако не й е гарантирано не само връщането й, но и печалба?

Тук изненадващо се намеси кметът Бойко Борисов, който принципно защити предложението общината да си направи смесено дружество с определена фирма. Преди време точно той докара експерти на европейската програма "Джаспърс", пред която направи постъпки за финансиране. Става дума за заем от Европейската инвестиционна банка, който след това ще бъде погасен с грант от еврофондовете. Съфинансирането, което е нужно при грантовите схеми, също трябва да бъде осигурено със заем, който би могъл да бъде гарантиран от държавата. Процедурата вече е задействана, но тя лесно би могла да бъде спряна от европейските институции при сигнал от София, че всъщност парите и помощта им не са толкова нужни, след като общината ще прави смесено дружество с частен инвеститор.

Не издържат и твърденията, че нищо не пречи да има 2 завода. Икономическата логика го изключва. За да построи нужния завод, частният инвеститор ще иска гарантирано количество от 1000 тона боклук на ден за определен период от време. Само така ще може да си върне парите и да излезе на печалба. Тогава какво ще преработва другият завод? А и на какво основание ЕС ще отпусне на София безвъзмездно финансиране за завод, ако столицата вече има такъв?

Всъщност публично-частното партньорство си има своите предимства, ако бъде приложено, както трябва. Например -



строителството на завода ще се ускори значително



Преди седмица няколко министри обещаха, че процедурата за получаване на различните разрешителни ще бъде значително съкратена. Тогава Борисов подкрепи идеята, че инвеститорът трябва да бъде избран с конкурс при ясни правила - най-кратък срок за строеж, най-ниска цена за преработка на сметта, най-екологична технология. Дори обяви, че ще насрочи извънредна сесия на общината, която максимално бързо да придвижи нещата.

Оня ден обаче до никакво конкретно решение за конкурс не се стигна. За пореден път стана ясно, че столичната община още не знае какво иска и не смята даже да бърза. Борисов раздаде на общинарите становище от 6 точки, в което се казва, че публично-частното партньорство не може да се приложи, защото няма закон. Затова общината ще продължи да разчита на финансиране от Европа и ще се придържа към одобрения вече график, който предвижда заводът да бъде построен към 2010 г.

Това не е първият случай, в който



общински съветници открито лобират за определена фирма



Преди време хора от БСП предложиха директно да се избере френската "Оксалор", тъй като нейният метод бил най-подходящ. Предложението, естествено, не мина.

Да не говорим, че три пъти досега общината събира оферти от потенциални инвеститори в завода за боклук. Първият път беше преди 7 години, когато тогавашният кмет Стефан Софиянски започна преговори с държавния още комбинат "Кремиковци" за общ завод. Пресяването на фирмите продължи няколко години. Стигна се дори до шорт листа от 2 фирми - гръцко-американският консорциум "Болкан инженеринг" и белгийско-британското дружество "Ремко - Б". СОС ги одобри за потенциални партньори на общината, но незнайно защо "Кремиковци" получи правото да има последна дума при избора. Комбинатът не каза нищо, а след това бе продаден. Нито Софиянски, нито тогавашният му заместник Иван Гечев, който водеше преговорите за завода, дадоха адекватно обяснение защо без резултат беше загубено толкова ценно време.

Второто събиране на оферти за завод се случи преди 2 г. Тогава "Геокомплекс" проучи над 30 площадки, а общината събра десетки предложения от фирми с различни технологии за преработка на отпадъците. В резултат правителството одобри като най-подходящо място за софийския боклук две мини на бизнесмена Христо Ковачки - "Чукурово" и "Република". Сред фаворитите бе и мина за редки метали в Бяла вода край Костенец, която се оказа собственост на фирмата на зам.-министъра на земеделието Димитър Пейчев. Остана съмнението дали изборът върху тези терени е паднал единствено по екологични или и по други причини.

За трети път общината обяви конкурс за оферти за завод преди 1 г. Това беше и най-сериозният опит да се проведе истински конкурс. Общинският съвет одобри набор от критерии, на които трябваше да отговаря бъдещият партньор на общината. Кметството събра над 40 оферти, сред които имаше германски, британски, гръцки, турски, италиански и японски фирми. Идеята беше заедно с инвеститора да се избере и фирма, която да извърши оценка за въздействието върху околната среда на няколко набелязани площадки. Ако всичко беше направено по план, София досега вече можеше да е започнала строежа на завода. Но и този конкурс се провали. Специално назначената комисия 2 месеца оглежда предложенията и в крайна сметка направи шорт листа от 6 фирми. Изненадващо обаче списъкът не беше огласен, а инвестиционните предложения бяха обявени за информативни.

Онзиденшната дискусия, посветена на завода, както се очакваше, не доведе до решение. Тя обаче показа ясно какво пречи на изграждането му:



сблъсъкът на силни икономически лобита,



които се блокират взаимно. През това време цената на боклука ще расте още, а полза ще извличат различни фирми - за балиране, транспортиране, разбалиране, депониране. Тази проста максима бе осъзната и от селяните от Цалапица. По комичен начин и те се опитаха да извлекат някаква полза от софийските бали, които сега се стоварват на тяхното сметище. 50 селяни блокираха пътя на софийските камиони, защото столичният боклук им миришел повече от пловдивския. Ще спре да им мирише, ако и те получат някои лев.

Засега изход от ситуацията не се очертава. Явно още дълго време голяма част от парите на софиянци ще отиват директно в боклука.