Българският национализъм продължава да бъде едно непораснало дете. Той е или див и войнстващ, или срамежлив и наивен. Обикновено е знаме на отритнатите от обществото и много рядко на водачите му. И въобще от Паисий Хилендарски насам национализмът ни се люшка от една крайност в друга и рядко произвежда някакъв разумен и практичен обществен продукт.
Само преди няколко дни националистите от Българския национален съюз на Боян Расате и движение "Гвардия" се заканиха да съборят чешмата в село Трънак, Бургаско. Тя е паметник на Абдула Чакър, Саафет Реджеб и Емин Мехмедали, разстреляни като извършители на серия атентати през 1984-1986 г. Чешмата бе вдигната в тяхна памет след 10 ноември 1989 г. от брата на Емин - Сабри, който беше лидер на ДПС в Бургас.
Казусът с чешмата в Трънак за пореден път
илюстрира незрялостта на обществото ни,
която често ни води до задънена улица. От една страна, събарянето й ще нагнети напрежение. От друга страна, наистина е съмнително доколко подобен паметник има място в българската държава. Най-добре би било, ако тази чешма изобщо не бе издигана. Затова обаче са необходими разумни и национално отговорни политици, каквито у нас очевидно липсват.
Лидерът на ДПС Ахмед Доган например често говори, че на нас ни е необходим умерен национализъм. Какво точно има предвид под това, май не е много ясно, тъй като кратките и простички обяснения не са в стила на Сокола. Действията на Доган обаче много често издават крайност, а не умереност. Включително и по проблема с чешмата в с. Трънак. Тя бе разрушена през 1998 г. с решение на прокуратурата. Но година по-късно бе наново възстановена, след като Доган в прав текст заяви, че в България ще стане като в Босна. Само че хората, в чиято чест е издигната тази чешма, са извършвали откровено терористични актове. На 9 март 1985 г. край гара Буново те взривяват вагона за майки с деца във влака Бургас-София и загиват 3 деца и 4 жени. Едва ли някой някога ще има нещо против паметната плоча в с. Корница край Гоце Делчев например, където през 1973 г. загиват пет души по време на мирен протест срещу смяната на имената. Но ако ще издигаме паметници на убийци на мирни граждани, може би някой ден трябва да почетем и милиционерите, затрили хората в Корница. В крайна сметка те са действали със съзнанието, че служат на родината си, тъй като според тогавашната власт причината за размириците в Корница е свалянето на българското знаме и издигането на турското.
Подобни непремерени изказвания лидерът на ДПС не си спестяваше и по други поводи. Когато през 1999 г. загуби кметското място в Кърджали, той коментира злобно:
"Кърджали вече е Костово, да не стане Косово".
Крайност от страна на ДПС бе демонстрирана и през бурното лято на 2005 г., когато се съставяше сегашното правителство. Тогава членове на ръководството на партията открито заявяваха, че не е възможно, ако се разчита правилно вотът на избирателя, да се състави правителство без ДПС. Идеята бе, че в противен случай това ще е лош знак, защото ще се изолират представителите на малцинствата в управлението. Само че според вота на избирателя БСП и НДСВ бяха достатъчни за съставяне на правителство. Какво друго е това освен използване на етническата карта за политически и властови домогвания?
В крайна сметка обаче не е луд този, който яде баницата. ДПС и Доган спокойно могат да си разиграват коня, тъй като
в останалите партии национализъм обикновено е синоним на лумпенизъм,
анархизъм, популизъм. Там на почит е т. нар. умереност, която обаче не се различава много от шушумигщина, бягство от отговорност за вземане на трудни решения и отстояване на национални приоритети. Национализмът се оставя в ръцете на крайни маргинали, които след това се засипват с хули и обиди. Късогледите ни политици дори не виждат, че така само им правят реклама.
Ние с право се гордеем, че у нас не се случи това, което стана малко по на запад. Но не можем да не си даваме сметка, че все още няма изработено ясно обществено отношение към проблеми като чешмата в с. Трънак, присъствието на малцинствата във властта и т.н. Досегашният подход, известен като български етнически модел, даде добър резултат, но вече като че ли се изчерпва. Люшкането в крайности не може да се стаява вечно, рано или късно то избива на повърхността. За съжаление е доста съмнително дали настоящият ни политически елит като цяло има достатъчно интелектуален и държавнически потенциал, за да предложи и изработи умерен национализъм, който да бъде възприет от всички български граждани независимо от етническия им произход.