Георги Първанов вероятно е много щастлив президент. Каквито и земетръси да разтърсят българската политика, президентството остава - както пише в учебниците - „остров на стабилността". Лекарите вдигат барикади, пенсионерите се бият помежду си, законодателната власт твори безумия, изпълнителната - за малко сама да се събори... А Първанов си стои безгрижно в президентството и както се пее в оная песен - свирка си, и нищо, ама нищо не търси.

Обикновено последният мандат на един мажоритарно избран политик е най-силен. Особено когато става дума за държавен глава, зад когото стоят 75% от избирателите. Те би трябвало да му развържат ръцете, за да прави политиката така, както я разбира. Към самия Първанов имаше точно такива очаквания. Още повече че през първите 5 години доказа, че



държавният глава може да бъде решаващ фактор



въпреки ограничените се правомощия. Даже заради действената му натура близките му шамани прогнозираха: БСП тясна за неговата душа е, ще има президентска партия, която да „оползотвори този личностен капитал".

Ако денят обаче си личи по заранта, вторият мандат на Първанов ще бъде семпъл и пасивен. Вместо да отговаря на обществените интереси, държавният глава ще върви по глухите пътечки на междупартийните и медждуличностни зависимости - джунгла, в която ще оцелее, но в която няма да надскочи първобитния нрав на останалите обитатели. Има риск онзи „капитал", в който наистина се превърна Първанов, да изчезне.

Проблемът на президента не е, че прави лоша политика, а че почти не прави политика. Ето с какво се отчете за двата месеца, откакто встъпи във втория си мандат: поиска 4 февруари да влезе в учебниците, т.е. той самият да влезе в тях; понамръщи се на закона за евроизборите, но го пусна; разкритикува хората от протокола си заради тортата с опълченците на 3 март. Единственото полезно бе, че отвори дума за нова партньорска проверка за АЕЦ „Козлодуй". Но стига ли това? Не трябваше ли международният енергиен форум, който Овчаров свика онзи ден в София, да мине под егидата на президента?

Всъщност



Първанов изпъкна досега с едно-единствено действие -



изкара пожарогасителя да гаси огъня около пожарникаря Бойко Борисов, лумнал от от неочаквания американски огън. От което поизчисти името на Борисов, но опетни своето. Защото стана ясно, че имиджът на Бойко Борисов е най-големият проблем на Първанов. За пенсионерите мълчи... Но за Борисов - говори ли, говори....

Да оставим настрана въпроса дали медийният образ на един от 240-те кмета в България е толкова значим държавен проблем, та трябва чак президентът да се се занимава с него. Може пък Първанов да е голям филантроп и родолюбец и сърдечно да страда от неправдите, които журналистите по света творят за българските политици. Но ако бе така, Първанов трябваше да защити и Станишев, когато „Икономист" го определи като „момчето, зад което управляват други", и написа, че „трима министри от една партия са особено корумпирани". Да не би „Икономист" да е по-малко авторитетно издание от „Конгрешънъл коутърли"? Петното върху България по-малко ли бе? А защити ли Симеон, когато попадна под ударите на италианската преса? Значи президентът нехае за премиера и царя, но пък трепери над пъдаря.

Да бе обстановката в България мирна и тиха, щяхме да простим тези общественобезполезни занимания на президента. Но в страната ври и кипи -



народът „усяда" край площадите,



а правителството не знае какво да прави и се подава на безумни искания; цялата власт крещи за амнистия (на бандити, дипломи и осигуровки), с която да опрости старите си грешки и да възпроизведе нови такива; парламентът охлабва примката около сутеньорите и я затяга около медиите; милиционери и анархисти разиграват пошлия фарс кой от тях ще отваря досиетата (сякаш в България няма други освен милиционери и анархисти). Все проблеми, които не просто се нуждаят, а плачат от президентската намеса. Всичко това обаче той нито го чува, нито го вижда.

Ще кажете: не му стигат правомощията. Но през първия мандат със същите правомощия налагаше вета, пишеше остри становища, критикуваше за престъпността и корупцията, цяло правителство нареди... Вярно, не може например да спре амнистиите, щом парламентът ги пожелае. Но никой му забранява да говори, а знаем как ехото заглъхва, щом президентът вземе думата. Държавният глава е длъжен да поведе дебат по действия на властта, от които на обществото му се гади.

Всъщност Първанов е все по-затихващ не просто от встъпването си в новия мандат, но още от спечелването на изборите. Тогава знаехме защо не спира спорните закони - трябваха ни накуп, за да не се забавим с домашното пред ЕС. Сам обясни, че е против отлаганата индексация на пенсиите, но не налага вето, за да не развали бюджета в края на годината. Но сега? Вече сме в ЕС, за никакъв бюджет не става дума, а годината едва започва. Ако има нещо, трябва да го казва сега.

За да го каже обаче,



трябва да е наясно най-напред със себе си -



какъв е и какъв иска да бъде. Доскоро бе лесно - искаше да е президент и втори мандат. Всичките му действия бяха подчинени в тази посока. Критикуваше остро кабинета на НДСВ, после състави така следващия, че преизбирането му да е гарантирано... Лошо няма - в общи линии личните политически интереси на Първанов съвпадаха с държавните.

Сега обаче нещата са малко по-различни. Държавата иска действен президент, но ако той действа както преди, след 5 години може да се окаже без политически приятели. Трябват ли му или не на Първанов приятели след 5 години? Ето това е въпросът, от който ще зависят действията или бездействията на президента. Както не смее да удря по БСП и обгрижва стратегическите партньори ДПС и Бойко Борисов, излиза, че ще му трябват.

А календарът сякаш си прави шеги - мандатът на Първанов свършва през 2012 г., а през 2013 г. ще има парламентарни избори. Ще е свободен, без работа и наистина ще са му нужни много, много приятели.