Сигурно не съм единственият, който с надежда следи битката на министър Даниел Вълчев с абсурдите на българското висше образование. Нямам никакви причини да се подмазвам, не се готвя за служба, а и не всичко в това, което г-н Вълчев предлага, одобрявам. Например тази работа с назначаването на ректорите наистина не е добра - би трябвало държавата да назначава мениджър, който да управлява субсидията й, както в някои други страни, не академичният ръководител. Нека само напомним, че шефът на БАН се назначава именно така, а съдбата на тази институция днес е доста нерадостна - хиляди висококвалифицирани хора живеят на един вид социални помощи и правят частни проекти, а държавата работодател рядко се сеща да им възлага нещо (когато й трябва някаква разработка, тя се обръща към NGO-сектора).

Това, което харесвам у господин министъра, е преди всичко либералният стил. Всъщност позата му е по-скоро на публична фигура, която



събужда и насочва един обществен дебат,



отколкото на управленец, който налага решения. В това виждане политиката в крайна сметка е балансиране на интереси, не налагане на някакви твърди, отвъдни ценности. И все пак колко са българските политици, които са готови да отстъпят от публично заявена позиция? Загуби ли той, като отстъпи пред несъгласието на съсловието с назначаването на ректори, или спечели? Преди да получим отговор от социолозите, нека припомня прочутото наблюдение на Токвил, че демокрацията има това предимство, че позволява грешките да се поправят.

Плачевното състояние на нашето висше образование не е тайна. До 1989-а една негова важна функция, наред с другото, беше да социализира бъдещите елити, като ги обучава на идеологическия дървен език (не казвам "идеология", защото тя толкова криволичеше и си противоречеше, че няма особен смисъл да я взимаме на сериозно). По-скоро става дума за овладяването на система от клишета, които позволяваха да се разпознават "висшистите" сред останалото население - те умееха да говорят за бази, надстройки, качествени скокове и тъй нататък. След стъписването на 90-те години днес има едно силно изкушение тези "чужди" клишета да се заменят с едни "родни", патриотични: с баба Илийца, тефтерчето на Левски, величието на хана, мистерията на траките. Или с новия дървен език на "състейнабъл дивелъпмънт", "екшън план" и "пайлът фейз".

Един смисъл на реформата е символичното легитимиране на елитите - като тези, които владеят клишето, които могат да стоят начело на социалния ритуал - да се замени с практическо, основно на тяхната способност да се справят с реални проблеми. Затова е важно бизнесът да участва в насочването на образованието. И не само той - институциите, гражданският сектор, партиите, медиите, всички възможни потребители на кадри. Но трябва да имаме предвид, че



бизнесът отчита едно моментно състояние на обществото



- ако питаме само него, сега най-добре да обучаваме главно готвачи и оберкелнери, чат-пат някой компютърен техник или мениджър. Наред с непосредствените нужди на обществото някакъв държавен разум трябва да мисли малко по-стратегически. За развиване на един, не друг клон на науката, за инвестиране в едни, не други мрежи. Не забравяйте ,че бизнесът днес изобщо не се интересува от дипломите, които даваме, а само от английски и компютър.

Другият момент е



автономията, този път в смисъл на самооценка на съсловието



Вярно, не е хубаво чиновници от министерства да преценяват академични занимания. От друга страна, може ли една група хора - да кажем факултет, съвет, институт - сама да си поставя цели и сама да ги отчита? Вижте само какви абсурди поражда опитът да се въведат някакви обективни критерии. В Софийски университет, където работя, в момента тече разработване на критерии за оценка на преподавателите - това с благородната цел най-после да се въведе някаква диференциация в заплащането според качествата и труда. Питат ни дали сме чели лекции в чужбина и ако сме чели в престижни университети, получаваме повече точки. Но кой ще каже, че е чел в непрестижни? Кои са престижните университети? Или - отчитат научните ви публикации. Само че какво точно е научна публикация? По света съществува понятието (анонимно) реферирани списания, само че у нас - поне в моята сфера - такива няма. За научна публикация минава всичко - например издал си книга, т.е. отишъл си при един издател, платил си му, ставаш автор на научна публикация. Не случайно, както научих, на експерименталната фаза в прилагането на въпросника, в категорията на най-добрите били попаднали 95 на сто от анкетираните.

Някак в цялото това предприятие отново (както става и във всички други сфери) прозира отчаян опит



да се сведе едно социално явление до машина



- пускаш 103 критерия и хоп - йерархиите са готови, този е първи, онзи е втори. Няма как да се определят механично такива неща като "престижен университет" или "научен принос" - това се прави от хора. Но не хората, с които пиеш кафе всеки ден, а от международната научна общност, хора от въпросните престижни университети и с въпросния научен принос. Трябва да разберем, че няма българска наука (тъй както руснаците разбраха, че няма класова, а германците - че няма арийска наука). Науката по определение е международна: единственият сериозен начин да оценяваме нашата работа тук е това доколко тя е адекватно интегрирана в световни центрове, теории, издания и т.н. И, разбира се, тук отново се сблъскваме с проблема на езика, но хайде да не досаждам пак с тази тема, да кажа само, че сериозна наука на български в обозримо бъдеще няма да има.



И една дума за пазарната страна на реформата



Идеята е да се либерализира - учебните заведения да определят сами таксите си и да приемат повече студенти. Това, разбира се, е чудесно, г-н министърът е прав, че го няма никъде по света този абсурден ритуал на инициация, какъвто е у нас кандидат-студентският изпит. Нека влязат повече - но пък тогава трябва по-стриктен контрол на изпитите, за да отпаднат онези, които не са си на мястото. Колкото по-лесно се влиза, толкова по-строг трябва да е контролът по-нататък.

Нека университетите сами определят кой да получава стипендия и съответно - пари от държавната поръчка според успеха. А на държавата да оставим да осигури нисколихвени заеми, които студентите да връщат след завършването (а в някои стратегически направления - да им се опрощават). И все пак либералното мислене е преди всичко мислене за правилата. В случая - грижата за потребителя. Както не можем да преценим сами дали в марулята има нитрати, така и младежите не знаят какво точно получават под етикета "висше образование". Трябва да се въведе много ясна йерархия на дипломите и не от български, а от европейски експерти. Тя трябва да е проста - да речем 3-степенна скала, която да дава възможност за бързо ориентиране на младежи и родители. Например: А - отлични университети, Б - приемливи, В - държавата не поема никакви гаранции.

Опасността от либерализирането е, че и в държавните университети ще се установи това



отношение към студента като към клиент, който винаги е прав,



което виждаме в частните. Защо да късаш човек, който ти носи пари? Защо да отблъскваш кандидат-студенти с това, че при теб следването е трудно? Най-добре би било изобщо да се заложи един принцип, според който студентът да не плаща повече от даден процент от цената на своето следване. Америка е емблема на качествените частни университети и все пак в места като Харвард само 10% от издръжката на студента се покрива от неговата такса - другото е индаумънт, т.е. пари, натрупани от дарения. В резултат студентите там ги скъсват от учене, а университетът е световен лидер.

Аз бих предложил и една съвсем механична мярка, която да принуди университетите да бъдат по-взискателни: от приети 100% студенти учебното заведение да има право да дипломира само примерно 80%, т.е. всяка година задължително да отпадат по около 5% от най-лошите студенти. Една такава проста мярка - докато чакаме индаумънти, престиж и световни сътрудничества.

Въпреки симпатията ми към медийната поза на г-н Вълчев трябва да кажа, че вече трябва да почва да налага някакви реформи независимо от писъците на настъпените. Времето изтича: средата на мандата е моментът за действие. Последният възможен.