През последните 30 години българското земеделие бе обект на най-малко три радикални експеримента, всеки от които напълно унищожаваше резултатите от предходния. За да разберем ясно заплетения възел от противоречия около земеделските земи днес е необходимо, макар и съвсем кратко, да припомним тези

неуспешни експерименти

В края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ век очертаващият се провал на модела "ТКЗС" подтикна апарата на Българската комунистическа партия към създаването на аграрно-промишлени комплекси - крупни държавни земеделски имения - латифундии, в които насилствено кооперираните селяни загубиха и последните остатъци от връзката със своята земя и се превърнаха в нещо като полузакрепостен селски пролетариат. Народната власт прокарваше тази реформа при силната пасивна съпротива не само на селяните, но и на "народните" ТКЗС.
В началото на 90-те години вълната от промени, помела комунистическия обществен и правов ред, ликвидира АПК и ТКЗС като основа на селскостопанската инфраструктура и наложи сложен и непрактичен ред за възстановяването на собствеността върху земеделските земи "в реални граници". Като прибавим към това липсата на поземлен кадастър, непълнотата на архивите и напредналата възраст на последните стари хора, спомнящи си кой какво е притежавал, възстановяването на земята по предписания от закона ред се очерта като неизпълнима задача. Към това се прибави и човешката алчност.
Законът за собствеността и ползването на земеделските земи започна да дава дефекти още в първите месеци след приемането си и постепенно списъкът с промените му дотолкова набъбна, че само търсач на силни усещания би могъл да се ориентира в многобройните писани на коляно кръпки. В същото време, докато бившите земеделски земи, включени в очертанията на големите градове, предизвикваха голям интерес, много хора, напуснали родните си места, не проявиха никакъв интерес към върнатата им земя "из къра" или "по чукарите" и огромни земеделски площи останаха да пустеят.
Така се стигна до днешната

почти безизходна ситуация

- примитивно земеделие, недостиг на земя, годна за съвременно механизирано обработване, и в същото време - големи пустеещи площи.
Агробизнесът в България се представлява от ограничен брой арендатори, ползващи основно наета земя. Интересите на тази група диктуват политика за окрупняване на земеделската собственост с привилегии за арендаторите по отношение на останалите участници в процеса. Тази философия е залегнала като основна и в последното изменение на многострадалния Закон за собствеността и ползването на земеделските земи.

Какво се променя

. Може би най-съществени като правна същност и фактическо значение са негласно проведените ограничения на правата на собствениците на земеделска земя в интерес на арендаторите. Те са в две направления:
- Сключването на договор за аренда може да се извърши и само от един съсобственик на земеделска земя. Ако двама съсобственици сключат договори с различни арендатори, предимство има онзи, който пръв е вписал договора си. Това изменение не разрешава тежкия проблем с неразделените съсобствени земи, а само създава предпоставки за безкрайни семейни вражди.
- Преди да продаде на трето лице своята земя собственикът е длъжен първо да я предложи по договорената цена на арендатора.
Приближаването на правната фигура на арендатора до тази на съсобственика, макар и да почива на някакви фактически аргументи, всъщност представлява

недопустимо ограничение

на правото на собственост, накърняващо едно от основните правомощия на собственика, установени още от Римското право - да се разпореди със собствената си вещ съобразно своята воля. При това в комплекс с предишното ограничение единият съсобственик може чрез сключването на аренден договор да ограничи правото на собственост на всички останали съсобственици в интерес на арендатора. Така никой от съсобствениците не може да продаде своята част дори на децата си, въпреки че не по негова воля е сключен договора за аренда на земята.

· Собствениците нямат право да заменят имоти, за които има сключен договор за аренда, с имоти от държавния поземлен фонд.
· Изричното изключване на писмените декларации и свидетелските показания като средство за доказване на правото на собственост също е пример за косвено ограничение във формите на доказване на собствеността.
· Променя се правното положение на арендаторите. Поставянето на всички основни собственически правомощия - владението, ползването и разпореждането със земеделска земя - в зависимост от арендаторите на земята, не може да бъде оправдано с никакви правни аргументи. Непазарният натиск върху собствениците на земеделска земя, които са слабата страна в арендното правоотношение, отваря кутията на Пандора. Създават се предпоставки за завладяване на земи от страна на арендаторите или за изкупуването им при условията на тежка правно-икономическа принуда.
Опитът на държавата да постигне определени цели на аграрната си политика не чрез икономически средства и регулация, а по пътя на ограничаването на правото на собственост на гражданите си в интерес на неголяма група лица е поредният пример за

законодателен клиентелизъм

във вреда на голяма част от хората:
· Арендаторът или ползвателят на правно основание може да изгони с помощта на полицията всяко лице, ползващо имота без правно основние така, както ако е собственик на имота - в това си правомощие арендаторът вече има дори повече права от собственика на един недвижим имот, за когото такава възможност съществува само теоретично.
Благородната и народополезна цел, декларирана като основна причина за измененията в закона, е уедряването на поземлените имоти и създаването на условия за модерно механизирано земеделие. В тази посока са направени две важни стъпки:
- При липса на съгласие за ползването на масив той се предоставя на ползвателя, арендувал най-много земя. На него се предоставят и земите от масива, за които няма сключени договори. Собствениците на имоти формално могат да се противопоставят на такова действие като подадат специална декларация. Но автоматизмът при предоставянето за ползване на едно трето лице на вещ без съгласието на собственика й е недопустим.
- При замяна на частни имоти с такива от държавния поземлен фонд, когато с нея се постига уедряване на имота, не се прилагат ограничения за размер на земеделските земи - предмет на замяната.
С последното изменение на закона се прави опит най-после

да се ограничат палежите на стърнища

- грозна практика, нанесла на земята, хората и природата немалко щети през последните години. Ползвателите на земеделски земи, в които е извършено изгаряне на стърнища или растителни отпадъци, се наказват с глоба от 500 до 6000 лева при първо нарушение и от 1000 до 12 000 лв. при повторно. Въвеждането на административно-наказателна отговорност за полските палежи е безспорно стъпка в правилната посока.
В същото време довършването на висящи съдебни производства по Закона за възстановяване на собствеността върху горите и земите от горския фонд среща крайно противоречива и непрофесионална уредба. Докато някои висящи дела се довършват по досегашния ред, който е бил в сила при започването им - състояние напълно разбираемо и резонно, за други се разпорежда да се довършат по новия ред, което поставя страните в положението или на гадатели - предусетили развитието на закона, или на предизвестено загубили заведените дела.
Поредните изменения в Закона за собствеността и ползването на земеделските земи представляват опит проблемите в българското земеделие да се решат чрез правно ограничаване на конституционно признатото за ненакърнимо право на собственост на гражданите. Избраният подход е непазарен, патерналистичен и ограничителен. Той не само че не премахва досегашните проблеми, но поставя законодателя, държавата и гражданите в услуга на една неголяма, но консолидирана и близка до властта група крупни земеделски арендатори, оформящи своеобразна аграрна олигархия.
Опитът на правото да създаде обществени отношения обаче никога не е имал особен успех. Несъобразяването с фактическата ситуация на село и използването на

закона като средство за икономическа принуда

бяха в основата на провала на предишните земеделски реформи. Дали с влизането в сила на поредното изменение на закона за земята ще бъдем свидетели на оздравителен процес или на поредния клиентелистки провал, предстои да видим тепърва.
Земеделието в България се нуждае не просто от поредното, писано в тъмна доба изменение, прието от самотните депутатски карти, а от задълбочен дебат, проучване на чуждия опит и широко обсъден нов закон.
А дали имаме ли нужда от поставяне на държавата в услуга на собствениците на големи имения, както е в Латинска Америка, е друг въпрос.