ДИПЛОДОШКА ЖАЛБА





Ний сме диплодоци, кротки, тревопасни,

тежки и огромни, ала безопасни.

Дълго си живяхме мирно и по свойски

в нявгашни далечни ери мезозойски,

ала нещо става - чувстваме го всички,

като си напрегнем дребните главички:

някои животни станали са ловки,

нокти са развили и добили човки,

гребени от плочи, челюсти зъбати,

и на туй отгоре - нрави непознати.

А пък ний, родени в миналото време,

ний сме пригодени папрат да пасеме

и затуй зъбите са ни всички кътни,

и затуй спокойно другите ядат ни,

и затуй видът ни, рядък напоследък,

бавно си изчезва с общия напредък.

Но не може нищо тук да се извърши,

тъй като процесът става твърде бърже,

а не подобава някой диплодокус

да се унижава до подобен фокус:

за да не загине, зъби да си турне,

тоест, по причини чисто конюнктурни.

И какво излиза? Че като държиме

да опазим свойто диплодошко име,

сложен в обстановка, сложна като тази,

себе си видът ни няма да опази.

Но какво да сторим? И полека-лека

тръгваме ний в свойта царствена пътека,

трийсет метра дълги, бавни и масивни,

все тъй удивени и все тъй наивни,

да поставим нейде в залите музейни

своите огромни прешлени идейни.



ПЕЧАЛЕН ПАРАДОКС



Защо пишем? По тоз

капитален въпрос

често казват ни: Сред най-главните стимули,

които от Омир до днеска сме имали,

е и този, че мами ви животът отвъд,

зад чертата, предписана на човешката плът,

да, ще ви се в бъдещето да ви четат

и сред тях да пребъдете, увенчани от слава.

Но защо ви е тя, като вие тогава

не ще й усещате приятния гъдел? -

Друго - смятат - било би, ако авторът бъдел

способен следсмъртно все пак да събира

многогласия отзвук на своята лира. -

И са прави наистина. Като се вземе

предвид колко дарби, усилия, време

изисква от автора процесът на писането,

получава се тъй, че за логичната мисъл е то

парадокс недостоен.

А пък тоз парадокс напоследък е двоен,

и ако го казвам във стил шеговит,

недейте се лъга, то е само на вид:

да, животът ни днеска е така променен

за мене, разбира се, и за тез като мен,

че станал е чужд,

непонятен, досущ

марсиански, прогонил стиховете и музите.

Виж, тъй всички се движат с мобифони до бузите,

че даже и някой твой сънаборник, ако го

видиш по улицата, не знаеш дали

се вайка за някого,

или зъб го боли.

И това е за старците, а със своето "чатене"

заместили старото книгопечатане,

какво правят днес младите, да, какво правят те?

Просто никой не ще

да чете

въобще,

а камо ли стихове? А пък и ние

ги пишем такива, че да му се отбие

меракът, ако

някой хвърли око

на нашите опуси.

Но нали във Европа си

превеждан, издаван... При все че и там,

доколкото знам,

четат ни едвам.

И макар да ми казват, че съм черноглед

и че всички със славата ни ще е утре наред,

става моето кредо

все по-бледо и бледо

и явно очаква ни изненада голяма:

стигнал си бъдещето, а пък него го няма.



МАЛКАТА КЪЩА



Къде изчезна, малка къщо,

със барелефа над вратата си?

Едно чудовище могъщо

разчиства твоите остатъци.



Балкончето в бръшлян го няма,

под него няма я и фурната,

на тяхно място в грозна яма

оградката стърчи, катурната.



За два-три дена те погълна,

не ти прости духът на времето,

а през годините бе пълна

и с радостта им, и със бремето.



Какво от тебе ще остане?

Фасадката ти само, ако е

успяла смътно да се хване

на снимка във албумче някое.



Сега един квадрат открит си,

разделящ две кооперации,

във който пърхат леки птици

и тягостни асоциации,



като например тази първа,

че временни неща изграждаме

и че не много ни отърва

да мислим за какво се раждаме.