През следващите няколко седмици основната политическа задача пред България е да състави правилни изречения, използвайки петте ключови думи от заглавието. Правилни не толкова в граматически смисъл, а отговарящи на действителността и елементарния политически морал. Изреченията, които чуваме досега, включително от устата на министър-председателя и президента, не отговарят на тези взискателни критерии. Зад реторическите фигури, загрижените физиономии и примъкванията зад гърба на Европейската комисия прозира доста семпло съдържание на посланията:
"Корупция у нас има в социологическите изследвания, но не и сред министрите, тъй като такава не е доказана чрез следствие и съд. Затова никой от тях не е в затвора, не си подава оставката и не му е снето доверието от партийните ръководства."
Грешките в тези словосъчетания са много, но да се спрем само на най-важните. Първо, в последно време корупцията изпълзя от златната клетка на социологията и взе да се промъква в реалността. Преди около 10 години тя започна систематично да бъде мерена, теглена, носена на изложби в чужбина, сравнявана с чуждестранни екземпляри и плашена с промяна на институционалната й подхранваща среда. Населението бе обучено да познава корупцията като медийна метафора, да я мрази и да упражнява натиск върху управляващите да вземат мерки срещу нея. Няколко правителства си отидоха за несправяне с тази задача, защото колкото повече корупцията бе мерена и плашена, толкова нарастваше и се раздуваше медийно-социологическият й образ. Скандалите от последните дни обаче показаха, че корупцията е проблем не защото нараства или се смалява в сферата на социологически генерираните фантазии, а защото най-вероятно битува сред някои от хората, включително министри и следователи.
Втората грешка в горните изречения е, че те свързват съществуването на корупцията с доказването й от съдебен орган.

"Няма присъда - няма корупция"

е сигурно най-дълбоко вкорененото метафизическо убеждение на българската политическа класа, изместващо по сила вярванията в Бог, социална справедливост и национална идентичност. Това убеждение обяснява реакцията на Станишев и БСП по отношение на скандалите с министър Овчаров. Първо трябва да има съдебно значими доказателства, представени от прокуратурата и едва след това даден министър може да бъде отстранен и политическото доверие да му бъде снето за постоянно. Докато прокуратурата търси такива доказателства, министърът временно отдъхва от държавните си отговорности, като дори може да участва активно в избирателните кампании на своята партия - ходеща реклама за ценностите и платформата й. Тази политическа философия се споделя сигурно и от министър Масларова. Както стана ясно по повод на неслучилия се скандал с шеметната кариера на съпруга й в печеленето на държавни поръчки, за нея конфликт на интереси в поведението на министър няма, ако няма закон, който изрично да криминализира дадено деяние като конфликт на интереси. Докато такъв закон няма, опозицията трябва да си мълчи, а обществото да мижи.
Тази политическа философия има един парадоксален резултат, който всъщност е и третата грешка в гореописаните послания на държавните ръководители -


обезсмислянето на оставката


като средство за поемане на политическа отговорност на министър пред обществото. Нашият принос към парламентарната демокрация е, че оставката трябва да бъде подадена от затвора или на път за затвора (с влязла в сила присъда в джоба). Ясно е, че тогава от оставката няма особен смисъл. Затова и досега няма практика на подаване на оставки. В по-развитите демокрации политиците постъпват по-неразумно от наша гледна точка: те си подават оставката дори и тогава, когато няма съдебно значими доказателства срещу тях, но съмненията за нередности и корупция хвърлят сянка върху тяхната политическа партия и кауза. За справка ръководството на БСП може да проучи политическата кариера на идейния си съмишленик Питър Манделсън във Великобритания, който веднъж сам си подаде оставката и веднъж беше уволнен от добрия си приятел Блеър заради съмнения в конфликт на интереси, които никога не бяха съдебно доказани. Въпреки оставките Манделсън получи своята частична реабилитация и стана еврокомисар, което може да обнадежди министър Овчаров у нас и да притесни енергетиците в цяла Европа.
Четвъртата грешка в анализираните послания е, че при липса на съдебно доказуема корупция единствените мерки, които могат да се вземат, са институционални (промяна на закони и практики), а не персонални - смяна на министри и снемане на политическото доверие от тях. В големия скандал "Уотъргейт" в САЩ например президентът и неговата партия бяха обвинени в множество нарушения, включително корупция във финансирането на избирателни кампании. И без влезли в сила присъди всички в САЩ и световната общественост разбраха и запомниха, че Никсън си подаде оставката и пое политическа отговорност. Малцина експерти също така знаят, че "Уотъргейт" доведе и до цялостна реформа на законодателството по финансиране на политически кампании.
У нас резултатите от скандалите обикновено са точно обратните: цялото общество узнава, че ще се прави законодателна реформа, а не се знае кой всъщност трябва да понесе политическа отговорност за случилото се. Крайният резултат е, че обществеността си мисли, че "всички са маскари", доверието в политическата класа пада и се ражда

антисистемна опозиция, която мобилизира обществения цинизъм

В настоящия скандал БСП рискува да попадне точно в този капан на обществения цинизъм. Разбира се, единствено прокуратурата може да прецени дали има съдебно значими доказателства за закононарушения от даден министър; разбира се, единствено съдът има право да прецени дали прокуратурата е права или не. Но както е известно от налични изследвания, средната продължителност на едно наказателно дело у нас е около 800 дни. Какъв е смисълът тогава да се отстранява даден министър "временно"? Та страната по тази логика може да остане без важен ресорен ръководител за необозримо време! Също така какво значи прокуратурата да си свърши бързо работата в един случай, който може да се окаже сложен от правна и фактическа гледна точка? Не представляват ли исканията за подобен род експедитивност всъщност натиск върху прокуратурата да се издаде политическа индулгенция, пък било то и преподписана от експерт на Европейската комисия?
Представете си също така, че ведомството на Борис Велчев не успее да събере достатъчно годна за съд информация, но в хода на разследването се засилят съмненията за полузаконни и нелегитимни действия на даден министър. Да речем, че се окаже, че законът е несъвършен и не предвижда наказание срещу определен вид конфликт на интереси и фаворизиране на близки бизнесмени и фирми. В една такава ситуация ще стане очевидно, че правителството и партиите не могат да

прехвърлят върху прокуратурата проблема за политическата отговорност

Ако те не са си свършили добре работата да криминализират определени деяния, това не означава, че извършителите им трябва да бъдат напълно реабилитирани и да се ползват от политическо доверие. Ето защо прехвърлянето на топката от политически органи към прокуратурата в настоящата ситуация е неуместно: както скандалът "Уотъргейт" и историята на Манделсън показват, процесите на търсене на съдебна и политическа отговорност вървят ръка за ръка, като приоритет има втората. Защото е много важно обществеността да не остане с впечатлението, че всички са маскари, и че стига само законът да позволява, веднага ще злоупотребят с общественото доверие.
Американският Върховен съд приема, че държавата може да се бори не само с корупцията, но и с действия, които създават у обществото впечатление, че съществува корупция (appearance of corruption): тези действия са не по-малък проблем, защото те делегитимират държавата и пораждат цинизъм. По стар обичай у нас е общоизвестно, че такива действия има, но тези действия обикновено са с безименни извършители. Перифразирайки един наш треньор по щанги, обвинен в допингови нарушения: "вина има - виновни няма". Затова антикорупционната борба протича в законодателни промени и броене на присъди, при което тези, които сриват доверието в представителните институции, остават като цяло необезпокоявани. Между чистото съдебно досие и затвора обаче има една голяма, непозната и слабо населена страна, която се нарича "политически морал". В нея хората са загрижени не само да не бъдат хванати, но и да не хвърлят и сянка на съмнение върху почтеността на идеите, в които вярват.

Снимка: Борислав Николов Внезапното пращане на министър Овчаров в отпуска предизвика противоречиви коментари. Най-вече в БСП - където допуснаха, че това е добър начин Овчаров и заместничката му Нинова да се включат активно в кампанията за евроизборите.

Снимка: Ройтерс Ръководството на БСП може да проучи политическата кариера на идейния си съмишленик Питър Манделсън във Великобритания, който веднъж сам си подаде оставката и веднъж беше уволнен от добрия си приятел Блеър заради съмнения в конфликт на интереси, които никога не бяха съдебно доказани. Въпреки оставките Манделсън получи своята частична реабилитация и стана еврокомисар, което може да обнадежди министър Овчаров у нас и да притесни енергетиците в цяла Европа.

40

4159