Онзи ден се разбра, че трима депутати от управляващата коалиция - Йордан Цонев от ДПС, Петър Кънев от БСП и Йордан Мирчев от

НДСВ, са внесли промени в Закона за обществените поръчки, с които се премахва забраната фирми, свързани с възложителя, да участват в обявени от него обществени поръчки. Странно е подобни промени да се внасят от управляващите. Та законът беше променен съвсем наскоро - преди около 9 месеца, и тогава промяната беше мотивирана и съгласувана с евродирективите. Подобни действия несъмнено допринасят за засилване на усещането сред обществото, че в страната съществува т.нар. легална корупция.

Проектът бил на Агенцията за обществени поръчки. Но вместо да бъде внесен за обсъждане в Министерския съвет и след това да отиде в парламента, той директно попада при тримата депутати. Всяко искане за промяна във важен закон - натоварен с много очаквания, което не е минало по надлежната процедура за съгласуване с останалите министерства, е подозрително. Ако депутатите излизат с аргумента, че поправката трябва да мине "спешно", нека да покажат предупреждението от Европейската комисия, ако изобщо има такова.

Какви изводи могат да се направят от смущаващото поведение на вносителите от управляващото мнозинство?

Все повече бизнесът и партиите ще се опитват да легализират незаконните взаимодействия със своите бенефициенти или със своите доброжелатели. А това става, като



вкарват промени в законите, които ги облагодетелстват



Дори в Западна Европа, например Франция, съществуват доста обвинения, че корупцията на практика е легализирана чрез различни вратички и допускания в законите. Това е бичът на развитата демокрация. Ако при нас корупцията е сравнително по-груба, то с течение на времето ще се преминава все повече към по-рафинирана - чрез нормативното й легализиране.

Оттук насетне депутатите и властта като цяло винаги ще се опитват да аргументират промените в законите с обяснението, че става дума за "европейски изисквания". Това е най-лесният начин да се преодолеят дискусията и съпротивата срещу едно или друго предложение. А трябва да се има предвид, че много малка част от европейските регулации съдържат конкретни текстове, които трябва да се въведат буквално в нашето законодателство. Там по-често става въпрос за духа на закона и се търси постигането на определен ефект. Политиците разчитат на това, че хората не познават добре практиката на ЕС. Затова голият аргумент "така е в Европа" не трябва да бъде възприеман безрезервно.

От друга страна, особено в областта на обществените поръчки и противодействието на корупцията Европа не е най-добрият образец, с който трябва да се сравняваме. Още повече че в ЕС няма единни критерии и стандарти в това отношение. Редица страни членки изразходват огромни държавни средства, които неминуемо привличат корупционен натиск и създават дълготрайни проблеми именно при обществените поръчки. Не трябва да забравяме и спънките, които Европа има с въвеждането на етични стандарти за поведение на бизнеса.



Страните от ЕС вече доста настоятелно са критикувани



от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, че не прилага достатъчно стриктно Конвенцията против подкупването на чуждестранни държавни служители. Ако трябва да бъдем реалисти, немалка част от подкупите, които се дават в България, са от фирми, които са установени или работят в Европа.

Дори и в някои страни в ЕС да няма забрана за свързаност между фирмите кандидатки и възложителите, както твърдят депутатите, това не пречи България да запази това ограничение предвид големия корупционен риск тук. Иначе нормалната практика се изразява в изключително строгите правила за разкриване на конфликтите на интереси на държавните служители и политиците.

Но в Народното събрание например почти няма случаи, когато депутат декларира конфликт на интереси, така както повеляват етиката и правилникът на парламента. Въобще обявяването на конфликт на интереси в българската административна и политическа практика е



на светлинни години от добрите практики



Би трябвало всяко ведомство да има ясни правила за поведение при конфликт на интереси. Последните скандали между следствието и икономическото министерство са препълнени с отчайващо крещящи случаи на конфликт на интереси, но не се преследват по никакъв начин - нито политически, нито административно, нито законодателно.

Депутатите аргументират премахването на забраната за свързани лица в Закона за обществените поръчки с мотива, че този текст не се прилага на практика. По същата логика бихме могли да премахнем и наказанието за корупция и злоупотреба, защото е много сложно доказването на престъплението и не се прилага достатъчно.



Такъв аргумент прилича по-скоро на абдикиране от отговорност



Те означава в прав текст "администрацията не може да проследи тези връзки между чиновниците и кандидатстващите фирми, следователно нека да освободим от отговорност този, когото би трябвало да преследваме". А нищо не пречи, ако се установят такива връзки дори след години, съответното лице да понесе своята отговорност.

Вярно е, че обхватът на лицата, които попадат под определението за свързаност, е доста широк. Действително не е икономически разумно, когато някой е на определена политическа позиция, бизнесът или действията на негови роднини да бъдат ограничавани или прекратявани. Но много често у нас не се обявява и фрапантен конфликт на интереси. Например председател на агенция да каже: "Аз, моето семейство, имаме бизнес интереси тук и смятам, че тази процедура трябва да се проведе без мен". В крайна сметка се стига до несъвместимост на приоритетите. Ако някои смятат, че бизнесът е техният приоритет, да оставят политиката и администрацията на хора, които ще са по-отдадени на работата си.