Президентът на САЩ Джордж Буш дойде у нас, преспа, срещна се с нашата власт и си замина. Нямаше сериозни антибушизми, но нямаше и горещо братушкане като с албанците; все пак тук той не е обещавал независимост на някоя втора България, както стори това в Тирана за втората Албания - Косово.

По кафенета масовият ни съгражданин демонстрира спрямо височайшата визита добродушна снизходителност и липса на ентусиазъм.

Но това не ни пречи да кажем ясно, отвъд иронията и хвалебствията, че можем да гледаме на гостуването на суперлидера като на знак. За това, че: 1. Изолацията ни е вече забравено близко минало. И - 2: Преходът от една система в друга е подпечатан. Отчитайки факта, че повод за пряк възторг няма (какъвто за средния българин би било примерно подскачането на заплатата от утре, зелена карта или безвизов достъп до САЩ), е хубаво да се поогледаме в шарения корпус на Air Force 1 - каква диря оставя този аероплан в най-новата ни история?



Светла ли? Или тъмна? Или никаква?



Не съм крил никога несъгласието си с глупавата и вредна инвазия в Ирак, в която също се включихме. Смятам, че главна отговорност за това носи президентът на САЩ Джордж У. Буш. Тези ми убеждения не ми пречат обаче да съм сигурен, че нашето място в света е тъкмо където сме - в един файтон със страните, излюпени от люлката на атинската демокрация, Италианския ренесанс и технологичния галоп на бившите колониални сили... Друг е въпросът, че в този файтон можеш да се возиш като гледан накриво денк, а можеш и по силите си да помагаш при авария или заблуда. Но това действително днес не ни е тема.

Второто гостуване (за по-малко от 8 години) на американски президент в България е сигурен знак за място във файтона (или, ако по ви харесва, дилижанса).

Возенето вътре не е без кусури. Но има, поне за мене, едно решаващо предимство. То е, че ако крещиш за кусурите, не те пращат в пандиза.

Тези, които мислят, че това е малко, или са забравили миналото, или не го помнят поради младост, или са индоктринирани неспасяемо. И не могат да си представят, че България можеше да има и друг исторически ход (или направо съжаляват, че тя не избра другия...)

Натъртваме често, че закъсняхме с прехода, че реформите в селското стопанство си бяха разруха, а приватизацията стана синоним на разграбване. Така е. Но избягваме да кажем, че



избегнахме политически опасности,



за които нямахме особен имунитет

Че да не би в България да не би могъл да се реализира лидер като белоруския, или като бившия югославски такъв? И че днес не можехме да бъдем в ролята на осиротял сателит, капсулиран около упоритата невменяемост на вожда си? (Такива фигури в родния политпейзаж и днес дал Господ, но вътре в дилижанса не смеят да се обаждат, натискат си сандъчето и се правят на индианци.)

А дали не можеше партията, чиито бивш и днешен водач управляват страната и посрещат американския президент, да поеме по друг път? Можеше, можеше. Помним как по време на преврата срещу Горбачов преди 16 години, когато вицето му Генадий Янаев с треперещи пръсти обявяваше пред света, че добрият ГКЧП връща СССР по правилния път, част от социалистите в България и техният орган трепетно стискаха палци - "дано здравите сили удържат връх" И три дни призоваваха не към връщане на законния Горбачов, а към "мир и спокойствие".

И не Путин, а Генадий Зюганов сега би заемал олтарното място в тези чугунени глави... Добре, че чугунът не стигна.

А дали не можехме и днес да сме като романтичния "Остров на свободата", чиито граждани, уви, бягат от свободата си на салове от автомобилни гуми през океана? Или да сме следовници на друг някой велик и любим ръководител, избълвал водопад от идеи чучхе срещу враждебния околен свят, но занемарил ориза заради атомната бомба?

Не можеше ли, казвате? Хм...

А редно ли е тъкмо лидерите на столетницата да управляват страната ни в НАТО и да посрещат Буш, негодуват други.

Че какво по-хубаво от това, бих казал аз. Липсата на значима политическа сила, която



иска да ме връща към ГУЛАГ или райха,



е най-хубавото за страната ми. Ние влязохме във Втората световна война като съюзник на една велика сила, а излязохме като съюзник на друга. Влязохме в студената война като съюзник на тази другата, а излязохме като съюзник на трета, чийто президент вчера ни обеща подкрепа за сестрите и бизнеса.

Не е повод да викаме "ура", но не и повод да смятаме прагматизма за глупост. Можем да разглеждаме това гостуване като символ на издържаната матура на прехода - след който не се оказахме между изключените и повтарячите, а в колежа на престижа.

Не че ефективният свят на капитализЪма не е понякога гнусен. Но печели с това, че не ти запушва устата, ако му го кажеш. В една книга на отишлия си преди дни Богомил Райнов неговият герой Сеймур, идеологически противник на нашия героичен разведчик, твърди: "...моят свят, върху който с удоволствие бих плюл, е поне прям и откровен в грозотата си, докато вашият носи коварно-примамливи илюзии за всеобщо щастие..." ("Голямата скука".) Между другото Райнов даде на циничния г-н Сеймур подозрително много мегдан за философстване - стар писателски трик да излееш чрез героя си собствените съмнения.

Лека им пръст и на двамата.

А ние да изхвърлим илюзиите от дилижанса; те не са добър багаж за сериозното предстоящо друсане. И да не се правим на денк - от това губят всички.