Пощенска картичка от Венецуела е пътувала близо 2 години до кутията ми в "Младост 2". Старинно оръдие сред градина. Бях сигурен, че времето на картичките е отминало, но сега ми обясниха, че това е по-сигурната поща до България, защото писмата в пликове често се отварят и унищожават от сортировачи, пък и от раздавачите - да проверят за някой и друг долар. Затова една гола картичка има повече шанс да стигне до адреса. За стигане - стигна, но кога? Света ли бе обикаляла или бе отлежавала в някой пощенски клон - вече е невъзможно да се установи. Но след тъй дългото й пътуване нямам сърце да я тикна в някое чекмедже, където ще бъде окончателно загубена. Това ще бъде лош, неблагодарен завършек на нейната упоритост да ме намери...

Подател на това пощенско произшествие е старият провадиец Михаил Недев, който ми съобщава от Каракас, че му предстои тежка операция и ако не получа повече вест от него, ми пожелава всичко най-хубаво, късмет в живота и творчески успехи. "Вест", че операцията е минала успешно, бях получил отдавна - онази картичка бе пристигнала навреме. Нещо повече - бях получил веднъж-дваж и хабер по случайни пътници, всеки път придружен с някакъв сувенир. Така че бях научил за благополучния изход на неговото премеждие, преди да разбера, че предстои. Такова разместване на събития не е патент само на световните пощенски администрации, това паметта го прави, когато си поиска, та и сега не пропусна да се отдаде на ретроспекции.

Михаил Недев ме посети някъде в края на 70-те години, тогава ми се видя вече възрастен човек, изпечен от



тежък затворнически труд



Такива хора ме посещаваха често, вероятно привлечени от моите "частни случаи" - някои в надежда, че ще получат подкрепа за справедливост, други за отмъщение и разчистване на сметки, трети просто да поговорят. Този мъж като да бе от третите, макар бедите му да продължаваха - не го вземаха на работа и никой не му обещаваше, че някой ден ще го вземат. Няколко пъти ходихме да се черпим, не го "хващаше" и не изпускаше проблемите си от фокуса. Той ми обясни, че сръбва чат-пат заради тялото, стопляло се приятно, а не заради съзнанието. Не пиеше, за да забрави, и нямаше намерение да забравя...

Михаил Недев бе геолог, работел по нефтените сондажи край морето. Имал по-малък брат в ГДР, музикант в симфоничен оркестър. Заседял се там, накрая се и задомил. Моят познат го посещавал от време на време, наслаждавал се на бирата, на разговорите за родния край, зяпал германки по улиците. Най-много време прекарвал с племенницата. Разказвал й български приказки, омайвал я със случки от детството им с баща й по поляните и лозята край Провадия - "зарибявал я", бихме казали днес. Детето му станало слабост, но и грижа. Чуждият живот я откъсвал от рода им, от старото отечество. Полагал усилия срещу това. Така и загазил...

При последното му пътуване в ГДР



в чантата му намерили няколко географски карти



Една на България, купена от книжарница, и няколко местни - главно на Провадийския район. Това били "технически" карти, имал ги покрай работата си. На българската митница ги видели и - нищо. На немската веднага му сложили белезници.

Набедили го, че ги пренася за някоя организация, която прехвърля източногерманци на Запад през България. След издигането на Стената това бил много използван маршрут. Пристигали като за курорт и после опитвали да се промушат през телената ограда. Щурмували границата доста подготвени - с години тренирали преходи, маскировка, всякакви лисичи хитрини. И винаги с подробни, професионални карти на местността, през която трябвало да бягат. (В Германия такива карти, преди всичко военни, имало предостатъчно. Все пак били сме неведнъж съюзници.) Намирали ги у заловените, както и в джобовете на онези, които оставяли кости край браздата.

Това за оставените кости трябва да се разбира буквално, защото застигнатите от куршумите



били погребвани на място



Михаил Недев обаче го научил вече в затвора. В (източно) германския затвор, където го тикнал (източно) германски съд по (източно) германски закон - за цели 12 години. Част от тях излежал там, в някаква тъмница до полската граница, останалите - в България. Племенницата, за чието патриотично възпитание злополучните карти били предназначени, дори не могла да отиде на свиждане - не се препоръчвало. След затвора пък него не го пускаха дори в ГДР, работеше по строежите и правеше чертежи за дипломни работи на чуждестранни студенти. Задявах го, че може да изкара нещо и с чертане на... карти. Сериозно отговаряше, че картите не са проблем. Проблем било човек да си вземе решението. Никога не го чух да напсува власт или държава. Понякога споменаваше, че е изтеглил лоша карта. И допълваше - географска.

В деня, когато се разиграха събитията пред "Кристал", се получи първата му картичка от Венецуела. Цял живот търсих петрол - пишеше Михаил Недев, - сега вече ще намеря. И намерил, както ми съобщи по-сетне. Намерил и си стъпил на краката - дотолкова, че бе прибрал брат си с германката и племенницата с нейния пък вече германец. Веднъж разказах тази история на Генчо Стоев и той я изкоментира така:



щастливият край изисква предплата



Внасяш цената - най-често без да знаеш защо. Научаваш едва когато го получиш. Но цената вече е помела живота ти. Съдбата просто е разменила местата. На нея й е все едно.

Имал е право Генчо. Съдбата нехайно разбърква картите, пък и картичките - географски или пощенски, не подбира. Но понякога добрата новина изпреварва лошата. И това си е вече късмет...