Всички онези, които таят амбиции за увенчаване с литературни лаври, вероятно са забелязали в последно време една прогресираща тенденция. Тя е, че почти лавинообразно расте броят на наградите. Всъщност расте броят на всякакви награди - за най-добър в професията, в офиса, в бранша, в бизнеса, в отразяването на бранша и бизнеса, в спорта, в залавянето на престъпници и в отразяване на залавянето; да не говорим, че се множат и преумножават и други почетни знаци и звания...

Това добре ли е или лошо?

По обясними причини съм най-причастен - понякога като кандидат, понякога като получател, понякога като жури, а понякога като сеирджия, към литературните награди, затова ще се спра най-вече на тях.

Истината е, че в страната ни вече има голям брой призове, давани за литературно съзидание. За романи - издадени и в ръкопис, и за поезия - издадена и неиздадена; за първа книга, за детска литература, за цялостен принос към българската литература и за отделно стихотворение, за драма и сценарий - всъщност за какво ли не в широк диапазон - от почетно, макар и яловичко понякога дългогодишно присъствие, до мълниеносно, макар и възможно мимолетно олимпийско проблясване...

Очевидното интензифициране на възникването на тези стимули направи впечатление. Чуха се и гласове,



че има нещо гнило в това



и идва прекалено. Аргументите най-вече са в две посоки - не се награждават, които трябва, тоест - най-модерните, или най-класическите, или най-патриотичните (като нас, примерно), или са от по-общ характер - де наградата на Ботева и де наградата на Яворова, пък ей ги какви класици са, а тези тук лауреати са някак недорасли, неблагообразни... и при това живи, дразни някак.

Заформи се дискусия, особено по електронните форуми. По повод например на току-що раздадените награди "Христо Г. Данов" огорчена статия, поместена на сайта на проф. Богдан Богданов, критикува наградата, недадена на сайта на самия г-н Богданов в раздела "Информационно издаване и нови технологии". Сайтът получил само номинация, а наградата отишла другаде. "Две номинации и нито един бухал" - иронизира статията ситуацията и наградата.

Друг сайт пък, почти с пяна на уста се пита как може да се номинират недоразумения като сайта на Богданов и изобщо да се дават държавни награди така неправилно? Заключението на въпросния анонимен автор на статията е, че наградите са тотално опорочени - тоест на едно мнение е с горецитирания сайт, макар и от противоположна позиция.

Наскоро участвах в нещо като среща ли, дискусия ли по повод разроените награди за поезия, връчени в последните месеци. Бяха поканени някои от лауреатите и много от нелауреатите. Като оставим настрана, че някак естествено патосът на срещата се изтегли по тангентата "не се награждава правилно" (винаги в такива случаи по плахо оформящите се две страни на барикадата от едната страна застават лауреатите, а от другата - нелауреатите, като вторите са по-възбудени и бият по брой), беше интересно и поучително.

Наградите стават все повече, и все по не стигат - това е възможен извод от ситуацията.



За мен той е прекрасен.



Чудна история отпреди сто години припомни Екатерина Йосифова (подсказана й от Първан Стефанов). Тогава в някакъв конкурс за поезия участвал Пейо Яворов. Но не спечелил, а победил друг поет - Димитър Полянов. Аз пък си спомних, че Вапцаров е автор на проекти за химн на София, май два на брой, също отхвърлени от журито.

Тези казуси, ако се уловим за елементарните и поднесени на тепсия лостове за сугестиране, биха могли да се изтълкуват така: конкурсите са нещо излишно, защото и тогава, и сега не винаги се печелят от великаните.

Ние обаче ще рискуваме и ще хванем другия път. Конкурсите са клапани, отприщващи съзидателна творческа енергия. Дори един Яворов да е бит от Полянов, а един Лев Толстой, примерно, от Бьорнстерне Бьорнсон за Нобелова награда, това означава само, че имаме повод за възмущение.

Но по-важното е, че имаме повод за страст. И то несвързана непременно с личните сетивни неволи и удовлетворения, а с такава в сферите на споделяната или несподеляна естетика.

Тъкмо затова съм радостен от разцвета на литературните конкурси - те, най-напред, мотивират някои от перата на България, хвърлени от социалния стрес в творчески ступор, да излязат от него. Плодовете са видими - има раздвижване, има възбудени духове, трупащи радост от победата или обида от поражението. Едното не е непременно по-креативно от другото в дългосрочен план, така че и загубилите, когато са кадърни, също печелят по свой начин.

А че са много конкурсите, и не могат да се уследят и приведат в синхрон - не само не могат, но и не бива. Пази боже от един естетстващ властови синклит, който да раздава съдийските наряди в литературата, както във футбола. Децентрализацията е понякога объркващ, но по-плодоносен модел от склонния към закостеняване културен абсолютизъм, колкото и просветен да ни се струва в момента.

Като няма в труд поету награда,

чезне песен, фантазия отпада... -

беше рекъл навремето мъдрият тревненец Петко Славейков.

Ако става дума за войнишка клетва, това не може да съперничи и на йота с Ботевото:

Но стига ми тази награда,

да каже нявга народа...

Но ако става дума за основа на културно съживяване, не само може, но и пасва донемайкъде.