Във Великобритания Тони Блеър загуби доверие, оттегли се и бе безпроблемно заместен от Гордън Браун. Същото се случи във Франция, където Никола Саркози наследи Жак Ширак, макар и с малко драми и сътресения.

В България изчерпалите се политици не искат да пуснат кокала, а ако все пак го направят - няма кой да ги замести. Това е тъжната констатация, която може да се направи от имената, които прехвърчат из пространството като кандидат-кметове на София. Т.нар. "стари" партии могат да заклеймяват колкото си искат Бойко Борисов, че е популист. Може би дори имат известни основания, но засега поне няма кого да посочат за негов сериозен съперник.

Издигането на Румен Овчаров от среди от БСП например едва ли е сериозно отношение към кметската надпревара в столицата. Трябва чавка да ти е изпила мозъка, за да смяташ, че човек, който бе натирен от кабинета само преди няколко месеца и това беше съпътствано с подозрения в корупция, има някакви шансове да спечели каквито и да са избори. Освен тези в собствената му партийна организация. Ясно е, че хората, които публично говорят за кандидатурата на Овчаров - че имала заряд, че той бил силен характер и т.н. - просто искат окончателно



да си разчистят сметките с него



Номинирането на Ивайло Калфин и Стефан Данаилов също не е най-доброто нещо. Двамата са що-годе успешни и симпатични политици, но някак не се връзват с представата за столичен кмет. Издигането им също говори за липса на достатъчно кадри в БСП. Номинирането на хора като Никола Колев и Стоян Сталев би било някак странно. Битката на генералите ще е вълнуваща, но единият генерал вече натрупа опит като кмет, което май предрешава нещата. Особено ако БСП се скрие зад удобната формула "независим кандидат, подкрепен от..."

От всичко това може да се направи изводът, че социалистите май са се примирили, че в София най-много да стигнат до балотаж, където ще бъдат бити позорно, както стана последния път. И се чудят как да се разминат с най-малко нанесени поражения. А някои от тях използват изборите за кмет на столицата за вътрешнопартийни боричкания, което е твърде несериозно. Особено за управляваща партия със 100 и кусур годишна история.

Още по-трагично е положението в т.нар. десница. Там в момента им е трудно дори да намерят подходящи лидери, така че никой не знае откъде ще извадят добра кандидатура за столичен кмет. В публичното пространство се завъртя единствено името на Иван Костов. Той вероятно



има по-големи шансове от Овчаров,



но като цяло евентуално негово кандидатиране също едва ли би било далновидна постъпка. Защото също прилича на разчистване на сметки. Твърде вероятно е, ако бившият премиер се кандидатира за кмет, съдбата да му да е същата като на един експрезидент, който не успя да стане евродепутат.

Най-тъжното за десницата и особено за десните избиратели е, че въпреки окаяното си състояние тя има сериозен шанс да стигне до балотаж в София, ако съумее да издигне качествена единна кандидатура. Евроизборите са доста по-различни от местните. Но резултатите от тях са далеч по-добър критерий за преценка на политическата ситуация в столицата от което и да е социологическо проучване. Още повече че бяха само преди няколко месеца.

Евровотът показа, че десницата като цяло



все още има сериозно влияние



в столицата. На 20 май ГЕРБ спечели в София 61 785 гласа, БСП 56 577 гласа, а ДСБ, СДС и ССД заедно взеха 56 351 гласа. ДСБ и СДС дори поотделно взеха повече гласове от НДСВ. Ако десните съумеят да намерят човек, който наистина да консолидира техния потенциал в София, шансовете му да стигне до балотаж никак не са малки. А там вече - за разлика от случая с БСП - наистина нищо не се знае. Това обаче трудно ще се случи, ако Костов например остане лидер на ДСБ. Или пък се отбие номерът с неизбираеми кандидатури като Неделчо Беронов, Минко Герджиков или Светослав Гаврийски.

Дали кадрите решават всичко, е спорно. Но липсата на кадри определено е симптом за криза. Дълбоката криза на традиционните партии май почти предопределя резултатите от изборите в София, което никак не говори добре за политическата ни система като цяло.