Тихата дипломация - българска или европейска, може толкова. Смъртна присъда в Бенгази през 2004 г., когато България бе извън ЕС, смъртна присъда и в Триполи през 2007 г., когато е в ЕС. Ако това може да бъде утеха за някого, резултатът е 0:0.

Бедата е, че "тихата дипломация" не е нищо друго освен предварително съгласие, че правосъдието е мъртво. Сега ни успокояват, че медиците все пак щели да бъдат пуснати да се върнат в България, защото някой си щял да се смили в Триполи, за да си няма повече неприятности с тях. Либия щяла да ни ги върне с изричното условие ние да ги държим в затвора вместо нея. Компромисът бил необходим, за да се спаси диктаторът Кадафи от унижението пред народа си. Това е цената за живота им. Но не цялата. България ще трябва да се унижи и да ги приеме поне формално като престъпници, след като толкова години уверяваше, че ги смята за невинни.

Срамът е и за Европейския съюз, който мисли как да пришие към бъдещия си основен договор някаква Харта за човешките права. Коя точка от нея би оправдала издаването на смъртна присъда (уж забранена в Европа) въз основа на изтръгнати с изтезания самообвинения? През декември ЕС ще преговаря с Либия в рамките на средиземноморското сътрудничество, сякаш нищо нередно не се е случило. Проблемът с българските медици ще е приключен и споменаването му ще се смята в Брюксел за липса на дипломатически такт.



Много гузни съвести ще разчитат на мълчанието и забравата



Нали медиците са живи - какво искате повече?, ще казват някои. Вярно е, че първото човешко право е правото на живот и то трябваше да бъде защитено. Но заедно с това е вярно, че оттук нататък всички международни документи за човешки права ще се споменават с едно на ум. И следващите жертви на античовешко отношение няма да разчитат на тяхната закрила, а ще чакат някаква договорка. На везните на Темида ще тежи фактът дали са българи, британци или други и ще се действа по целесъобразност. Ударът е по един от фундаментите на международното право.

В целия фарс сякаш не медиците бяха жертва, нито дори заразените със СПИН деца. Единствената "жертва", която дипломацията се мобилизира да спаси, бе ... Муамар Кадафи. Той трябваше да оцелее, защото показа, че може да бъде удобен, и освен това е богат. Сценката трябваше да се изиграе така, че той да излезе чист пред народа си въпреки очевидната вина на неговия режим за плачевното състояние на болницата в Бенгази, посеяла заразата от СПИН сред децата.

Тъй като



не ставаше дума за правосъдие, а за сделка,



схемата бе пределно проста: ЕС предлага услуга, Кадафи плаща. Услугата се изпълнява чрез създаване на впечатление, че някаква международна фондация поема финансова отговорност за СПИН епидемията, предизвикана уж от чужденци. Така вниманието се отклонява от същинския виновник. Кадафи плаща по тарифите на пи-ар класиката, като търси долната граница, която би затворила устата на критиците му. Тази долна граница се определя от неизбежните разходи за лечение и поддържане на живота на злощастните деца. Фондът за тях, в който ЕС по свое признание е внесъл само 2,5 млн. евро, внезапно се напълва през януари с още 120 млн. евро от таен дарител. Брюксел и българското МВнР се преструват, че не знаят откъде потичат парите, но сигурно е, че не са нито от ЕС, нито от България. Остава третият участник във фонда - Либия.

Играта на гатанки с понижена трудност си е чисто лицемерие пред семействата на заразените, за които е важно не кой плаща, а някой да плати, за да бъдат лекувани децата им, настанени и без това в европейски болници. Както и по-рано парите ги дава Кадафи. Разликата е, че чрез играта на сляпа баба се дава възможност на диктатора да преодолее и следващия проблем - искането за кръвнина. Няма кой друг да я плати освен той самият и точно тук му трябва европейската помощ, за да не създаде впечатление, че признава вината си. ЕС разпъва паравана на международната фондация, а зад него започват преговори пряко между режима на Кадафи и представители на семействата на заразените деца.

Изтеклата информация говори за



яростен пазарлък, за да се снижат претенциите



Диктаторът не може да допусне изведнъж да се появят над 400 милионери точно в Бенгази, където тлее най-упоритата опозиция срещу него. Обезщетенията са сведени до 300-400 хиляди долара (от исканите първоначално 10 млн. евро за заразено дете). Съпротивата на отделни семейства до последния момент е причината да се появят толкова съобщения, че, а-ха, да се стигне до споразумение - и се наложило ново отлагане. Затова не бе спазен срокът до края на германското председателство на ЕС и се наложи протакане поне с още две седмици.

Сега ще чакаме Висшият съдебен съвет на Либия да финализира сделката. Ако и той не сложи точката на правилното място, ще се намеси либийското външно министерство. Така дипломатическото ведомство ще излезе на светло и тайната дипломация ще си стане съвсем явна. България ще си прибере невинните медици, но с присъдата "виновни" и може би най-сетне ще разбере, че никой няма да й защити интересите, щом самата тя не го направи навреме.