Вече повече от месец с приближаването на височайшата визита на папа Йоан-Павел II неговата личност логично заема все по-големи пространства в медиите. След десетките пространни анализи българската публика може да каже, че знае почти всичко за Светия отец. Как е роден и израсъл в Краков, как загубил родителите си, как работил в каменна кариера и следвал в Ягелонския университет, какво е правил по време на съпротивата, израстването му в църковната йерархия до избирането му за папа на 16 октомври 1978 г. С лека интимна наслада пресата освети и битови детайли от неговото всекидневие - кога работи, как почива, от какви болести страда, какво облича, какво яде и как след избирането му за ужас на кардиналите влязъл в папския апартамент с куфар от изкуствена кожа и обут в големи демодирани обувки. Папамобилът е отделна и също зрелищна тема. Образът на папа Йоан-Павел II добива допълнителна плътност покрай басейна, който наредил да се построи във Ватикана, за да поддържа форма, и покрай спусканията със ски по пистите в Алпите. Приятен колорит внасят и някои биографични детайли като приемането му за почетен член на футболния отбор "Шалке 04" скоро след избирането му за папа или издаването на неговата биография под формата на комикс през 1983 г. от някакво американско издателство, както и миньорската каска, която сложил по време на визита в Боливия.



Пътуванията са запазена марка на неговия понтификат



Наричат го "летящия папа", защото има повече часове във въздуха от летец пред пенсия. Посетил е 130 държави. Изминатите километри се равняват на 30 обиколки около земята или три курса до луната. Тази статистика може да продължи.

Човешкото му обаяние се допълва от неподправено чувство за хумор. "Пред кого да подам оставка?", питал той по повод очакванията да се оттегли от Светия престол. "Не управлявам църквата с краката си", казал в отговор на язвителни бележки за затрудненото му придвижване.

Повечето анализатори съвсем справедливо го смятат за една от големите личности на миналия век, един от безспорните морални авторитети. Това несъмнено е така. Но след тази констатация обикновено се оказва, че той следва да бъде нареден до личности, сред които няма църковници.

Сочат го като един от важните фактори за краха на източноевропейските тоталитарни режими. Неговото избиране през 1978 г. според един от близките му сподвижници е "ритник в лицето на комунизма". Някои го наричат дори "гробокопач на комунизма", без да се смущават от марксисткия привкус в подобна лексика. Когато скоро след избирането му ревностният протестант Роналд Рейгън обявява "кръстоносен поход срещу комунизма", двамата с поляка Карол Войтила се оказват в един отбор. През 1992 г. "Тайм" изнесе данни за тайния съюз, който господарите на Белия дом и Ватикана сключват за подкрепа на полската "Солидарност". Координатор бил лично тогавашният шеф на ЦРУ Уилям Кейси. "Противопоставяйте се на всичко, което накърнява човешкото достойнство", каза Светият отец при първото си посещение в Полша през 1979 г. На следващата година стачниците от корабостроителницата в Гданск носеха негови портрети пред дулата на милиционерските автомати.

"Някои могат да кажат, че всичко, което стана в Източна Европа през последните години, би било невъзможно без усилията на папата и огромната му роля, включително и политическа, която играе на световната сцена", написа Михаил Горбачов след разпадането на СССР. Това твърдение е неточно в един нюанс.

Извън католическия свят



активността на Светия отец е "изключително политическа",



а не "включително и политическа".

Обединението на християните често се афишира като основна мисия на неговия дълъг престой на Светия престол. Едва ли някой във Ватикана искрено вярва, че това е възможно в обозримо бъдеще. Но подобна мисия може да бъде здрава платформа за една активна църковна политика. Универсалното послание "Не се страхувайте", което папата в различна форма отправя навсякъде по света, не би могло да се смята за строго и изключително християнско.

След падането на Берлинската стена неговата Ostpolitic стана още по-активна. Той посети Грузия, Украйна и Румъния. Но при всяка от тези визити неизбежно се усещаше една невидима и непреодолима граница между политиката и вярата. Това елегантно и изразително беше подсказано миналата година в Гърция. По време на срещата с атинския архиепископ Христодулос двамата седяха на сцена, достатъчно отдалечени един от друг, а между тях домакините бяха поставили внушителна икона на св. ап. Петър.

През 1998 г. папата посети Куба. Тогава Кастро съблече военната униформа и облече цивилен костюм. Светият отец беше пестелив в критиките си към кубинския лидер и не ги спести на САЩ заради ембаргото, от което страдат невинни хора. И двамата имаха полза от визитата. Папата стъпи и проповядва в един от последните оазиси на социализма, а Кастро леко разчупи международната изолация. Това се казва политика.



Неговият образ на широко скроен хуманист



стана още по-забележителен, след като той призна някои исторически грешки на Ватикана като инквизицията и осъждането на Галилей. Той призна Израел и осъди пасивната позиция на Римската курия в годините на холокоста. В Гърция поиска прошка заради зулумите на кръстоносците от 1204 г. Ако продължава така, може би не е далече денят, когато ще бъде ревизиран и догматът за папската непогрешимост, който често е бил повод за иронични бележки извън католическия свят.

Въпреки че приема модернизацията и технологичното обновление на Ватикана, не би могло да се твърди, че Йоан-Павел II е апологет на Запада. През 1995 г. той издаде енцикликата "Evangelium vitae", която осъжда западната "култура на смъртта". Ето една ниша, в която православието може да изглежда модерно.

Около неговата визита в България неизбежно ще витае въпросът доколко вярата може да бъде цел и доколко - инструмент на политиката. Впрочем този въпрос винаги е доминирал при заиграванията на български държавници с Ватикана. И отговорът винаги е бил по-близо до политиката.