Насред Царево срещнах геолога Даниел Цигуларов с къси панталони и с вестник в ръка. Беше петък, тринайсти юли, 4 часа и 8 минути след обяд. Даниел бе пътувал насам и в крайпътно кафе бе прегледал моята петъчна колонка за автомобилната война. Веднага се притеснил - сторило му се неуместно точно в петък на 13-о число да се дърпа дяволът за опашката с такива теми. Той си беше фаталист още от времето, когато обикаляше скалите и пещерите край Триград и затова продължил с повишено внимание и със свито сърце от това, което гледал по пътя. Всъщност нямало нищо различно от всички останали дни - безумни опити да се надбяга съдбата и да се подчини и унижи всеки срещнат или застигнат... От вой на клаксони и убийствено лумване на мощни фарове отсреща до челни атаки и показване на юмруци. Разказа ми няколко епизода за настръхване на косите и ме укори, че точно това съм спестил в моя петъчен текст



- ужаса!



Според него ужас поначало е имало в него, но аз съм го махнал, "за да може все пак да се прочете". С това Даниел надценяваше моята изобразителна дарба, но той каза още нещо, което безропотно приемам. "Сигурно имаш - рече той - свое обяснение за това, не може да нямаш. Но никъде не го казваш. Изплюй камъчето, защото сме изправени до стената." Сгъна вестника и отмина, почти нереален без вечната раница на гръб и оставяйки разговора отворен.

Такива отправни точки са омръзнали на читателя: авторът среща някого или му се обаждат по телефона и това послужва за повод да се напише някакъв текст. Преднамерено и простодушно като deus ex machina в старинния театър, само че там похватът се използва, за да се завърши някак пиесата, а тук - наопаки - за да се започне. Но в живота срещи и обаждания настина се случват. И ако не бе завоалираният упрек в автоцензура, който разчетох в думите на Даниел, едва ли щях да излагам сега своята версия. Може би защото и аз винаги съм я намирал за твърде крайна или защото съм безсилен да й събера доказателствата. Но в душата си винаги съм я приемал за правдива и от това - зловеща...

Роди се тази версия във времето,



когато ладата бе лидер по българските шосета



С нея и най-скромният задминаваше участниците от по-ниските етажи на движението. Правех го и аз, особено по нанагорнище, където другите соцмарки просто се мъчеха. И като влезех в някое село, и като върнех стрелката на 40-50 км в час, виждах всичките, които бях оставил зад себе си, да ме догонват и изпреварват. Огнедишащи москвичи, задимени трабанти, ръмжащи запорожци. Пердашеха, без да гледат знаци и правила, явно опиянени от възможността да изпреварят, пресичаха невинните села с натиснат педал и отзад между наредените възглавнички гледаха деца, съпруги, баби - всичките с победоносно изражение.

Мен изпреварването не ме оскърбява, не ме и дразни дори. На моето поприще то просто няма роля: в поезията важното е не да си пръв, там целта е да си единствен. (Ако имаш късмет, разбира се.) Но надбягването по пътищата вероятно има друга логика. Веднъж бях возил някъде драматурга Никола Русев, връщахме се към София и в село Осиковица му показах какво правят колегите зад нас: докато ние натискаме спирачка, за да спазим правилата, те натискат газта, за да ни задминат. И Кольо, един действителен мъдрец, го обясни прегледно: "Това нещо



тези хора не са го научили на пътя



Това нещо на пътя може да е нарушение, но в българския живот е правило. Правило е запорожците да изпреварват по-бързите марки... само с това, че не признават правилата. Това, което порядъчният човек не си го и помисля, те го прилагат без колебание и после той им диша ауспуха." Всъщност той не каза "ауспух", той употреби друга дума, която по-убедително изразяваше внезапно обхваналото го възмущение.

Кольо говореше неща, които ме бяха мъчили неведнъж, напоследък и доста натрапчиво, почти със същите думи. Онова, което дотогава така напрегнато бях мислил, а веднъж-дваж дори написал и отпечатал, чувах от своя спътник и с това той сякаш окончателно подпечата моята версия.

"Изпреварването в България - продължи той, - открай време става с донос, интрига, с присвояване на чужди заслуги, с подлизурство и с вуйчо владика. Тоест с нарушаване на свещени правила. А изпреварването е национална страст. И това никога няма да спре. И мерцедеси да се появят, и тях ще ги изпреварват." Мисля, че Кольо нямаше предвид мерцедесите, които впоследствие наистина препълниха нашите шосета. Той по-скоро развиваше алегорията си за нравите в нашия обществен живот.

И каквото каза - стана



Изпреварването без правила се превърна в желязното правило



не само на политиката и бизнеса, на министерства и учреждения, на фабрики и канцеларии, но и на простата човешка биография. От безбройните шеметни кариери и нечестни богатства до баналната борба за оцеляване и прехрана правилата не просто се обезцениха, те се превърнаха в неудобна тема. Обикновеното им припомняне в общественото пространство, едното споменаване дори се третира като демагогия. Така войната по пътищата е само продължение на всичко това - с други средства. Кольо Русев отдавна е на небето. И движението за София отдавна не минава през Осиковица. Но моята увереност, че всичко на пътя е следствие на един живот без правила, и днес ми изглежда безспорна. И нищо досега не я отхвърля.

Знам, че тази версия ще възмути куп граждани. Тя е по-жестока и от онова, което се случва в действителност. Но докато правилата за движение по пътищата не се превърнат в правила за движение и в живота, кръвта ще се лее. Радарите и дрегерите имат твърде тясно приложение. За жалост...