Признавам, че съм неориентиран. Моят път засега е основан предимно на принципа проба-грешка. Сигурно като при всеки човек на 19. Има един рафт с житейски буркани, към които посягам, когато трябва да взема някакво решение. Защото уж важен е изборът, а не да се седи в тъпия килер. Човек трябва да изпробва възможно най-много въпреки риска да счупи някой и друг буркан. Е, невъзможно е да се опита всичко, но си струва, стига да не те боли глава на сутринта.

Има все още доста непроверени буркани. Сега най ме занимава този относно професионалното ми развитие. За него мога да споделя само, че то се дели на два периода:



Преди - по гимназиално-хормоналната пързалка,



научих важни уроци, когато започнах да се готвя за университет. Моето решение да остана да уча тук бе прието горе-долу така: "Да, Явка, трябва да останеш и да променяш това скапано местенце, дето всички сме се родили, а аз отивам да уча икономика в Манхайм."

То не удари самочувствието ми, което понякога се гради на нелогични доводи. Например не ме е потискало, а ме е вдъхновявало, когато хора с амбиции и скромни възможности са хабели време и енергия, за да ми попречат в нещо. Затова си мислех, че средата в университета ще е перфектна хранителна среда за моето прекалено развито его, както и за други растежи.

Имах и доста близки, които бяха решили да издърпат този буркан от рафта. Ферментацията вътре ни се струваше нормална, мислехме все пак, че е туршия: за някои - царска, за други - не толкова. Запознавахме се с мнозина, които имаха сходни амбиции. Нали ние, младите, можем да направим всичко; Прокофиев на нашата възраст е написал симфония -



Класическата, впрочем, велика симфония



Но нещо в системата не се връзваше. За да вляза някаква специалност, аз трябваше да се подготвям за тежки изпити по материя, която би трябвало да уча чак като ме приемат. Самото ми желание за висше образование не бе достатъчно както "на Запад". Е ще го изтърпя, рекох си.

Ударът дойде оттам, откъдето не очаквах. Всичките ми нови познанства с хора извън моя приятелски кръг, които имаха сходни амбиции, бяха, как да кажа, несъвместими с моите представи. Чалгата със своя цицоносен поход завладяваше нови и нови територии, при това не само в музиката. Ценностите като понятие полека оставаха в прашасалата енциклопедия вкъщи. Почувствах се като в онази песен на "Ъпсурт" (колко много казва едно име понякога):



"Мене ме нема в целата схема..."



Не бях въодушевен. Така че в една задимена вечер пиех тъжно бира на външния бар на "Билкова" и разсъждавах над заветните слова на Пенчо Славейков: "Като умра, не искам и прахта ми да се върне в България!" Представях си, представете си и вие, картината: Великият Пенчо - човекът, който вкарва България в Модерността, е уволнен от министъра на просвещението Стефан Бобчев, негов славянофилстващ враг. От директор на Народната библиотека Жрецът воин, при това инвалид, става уредник на училищния музей при министерството, който - забележете гаврата - се намира на четвъртия етаж. Естествено, че няма асансьор.

Един приятел в този момент прекъсна потока от мисли, щурмуващи главата ми, като ми предложи



да замина да уча във Виена



Замислих се. Повечето студенти, които наблюдавам тук, в България, са в регрес. Те имат същия лайфстайл "като едно време в даскало", само че са доста по-свободни, което генерира повече възможности за алкохол и дрога. Това преимущество ли е? Тук си твърде млад, за да знаеш нещо и да можеш нещо - така казват старите. И умиращите клетки на организма задушават новите. Не ги виня - те са такива, защото и с тях на младини са се държали така.

Геронтофилщината е много гадна болест. Предава се по наследство, характерна е за по-изоставащите общности и проявява своите симптоми около 40-ата годишнина. Наблюдава се презрение и болезнен стремеж към отхвърляне на по-младите представители на социума, които от своя страна по въздушно-капков път често стават носители на вируса. Единствената терапия е приемането на факта, че нещата се променят - със или без съгласието на пациента.



Така че затворих буркана с разваленото нещо,



което уж трябваше да е патриотична туршия. Всъщност според етикета е компот и ако нямаш обоняние, вонята не ти прави впечатление, докато не те свие стомахът. Новият буркан за момента мирише на ентусиазъм и много вяра, в себе си естествено. Разглеждайки го, забелязвам, че има надпис "годно за консумация до:" и пише "не повече от пет години след отваряне".

Осъзнавам, че този текст не е ценен при евентуален прочит от човек, който не е на моята възраст. Ето за това говоря...

---------------

quo vadimus - (лат.) накъде вървим