Големите процеси със световен отклик никога не са казус, касаещ само индивида, оказал се техен обект. Те стават емблема на някакъв вид обществено израстване или деградация, метафора на гражданска еволюция, жалон за историческа преоценка.

Големите процеси - такива като аферата Драйфус във Франция, Лайпцигският процес в Германия, съдът срещу Айхман в Израел, променят съдбата на въвлечените в тях, но променят и цели общества.

Ще сбъркаме, ако решим, че медиците ни в Либия, веднъж освободени, са минало забравимо. Те не са, и - независимо дали го искат или не,



вече не принадлежат само на себе си



Това, че успяхме да освободим конкретните личности - Кристияна, Нася, Валентина, Валя, Снежана, Здравко и Ашраф, от хватката на очевидно политизираното и мистифицирано либийско правосъдие, е радостно от хуманна гледна точка. Тези хора са прост пример за възможния произвол на една изкълчена система над всеки обикновен човек.

Но конкретният случай отдавна излезе от своята конкретика, както дребният уж въпрос дали да се пее на гръцки в църквите ни през по-миналия век излезе от личните размисли на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски и ни направи нация.

Така че тук конкретност вече няма. Ако беше само до конкретността, не би имало никакъв повод за особена радост. Защото, при условие че тези седмината се отърваха, то други личности, съвсем не по-маловажни пред лицето на вселената и абсолютната справедливост, не можаха. Достатъчно е да припомним бързо забравените Ивайло Кепов и Георги Лазов, които намериха мъченическата си смърт в разбунения Ирак.

Достатъчно е да припомним стотиците безименни страдалци на нацията, паднали жертва на търговията със секс, на побои от овластени структури или случайно хулиганство, на липсващо обезопасяване по строежи и мини; и най-просто казано - хилядите, паднали и падащи жертва на непоносима сиромашия.

Жертвите в България не намаляха, но при случая с медиците ни в Либия падна жертва един лош стереотип, една измислена национална карма, едно разпадащо всяко общество овчедушно безразличие към всичко, което не касае личната паница и одър.

Благодарение на този



подарък от съдбата - процеса в Либия,



България си върна самочувствието на държава, а не на стресирано от прехода стадо.

Не твърдя, че само от него, разбира се, нито пък че нещата са толкова прости. Но процесът в Либия отпуши граждански канали, по които отдавна нямаше нищо освен ръждата на обезверяването и нихилизма.

Казано простичко, ние страдахме през последните години от очевиден дефицит. Дефицит далеч не само паричен. Този дефицит е измерим с величините, с които се мери моралният тонус. И който в основата си е някаква крепяща общността и споделяна от повечето съграждани идея.

Рухването на тоталитарната система елиминира едновременно две подобни идеологически парадигми, като остави на тяхно място зейнал вакуум. Кои бяха те?

Първата, най-общо казано, бе официалната идейна доктрина. Тоест - ние строим справедливо общество, може да няма нещо в магазина, но това са временни трудности. Иначе сме горди маркс-енгелс-ленинци и на гнилия Запад



показваме ватенка, съветска ракета и среден пръст



Втората беше - ние борим тук липсата на човешки права, борим с вицове, ирония и понякога с пряка гражданска доблест. И искаме да извоюваме най-ценното - свобода и демокрация, пък в придатък, защо не - всички магазини да са корекоми и да работят денонощно.

Тези двете неща са противоположни само на пръв поглед. Всъщност и двете са идеологически мотивации, характеризиращи се най-вече с безкористност. Първата изтля поради изчерпване на ентусиасткия ресурс и порочни административни практики, втората се оказа безкористна само докато е в рамките на първата. Нейната практика разочарова незрялото ни общество дотам, че най-чистите му идейни устремления бяха попарени като попикано от мутра мушкато.

Оказа се, че действителността беше преведена от езика на бившия тимуровец на езика на новата действителност така: "Всеки се спасява сам, печели най-крадливият и най-наглият, родината е разграден двор, даже футболът се оказа пари, а не "Горда Стара планина..."

Тази ситуация беше печална. Тя е основната причина за най-ниското самочувствие и данните



за българите като за най-нещастни



хора на континента, измервани от различни агенции. Никоя частна паница и никое индивидуално BMW не могат да бъдат достатъчно алиби за здравословна обществена спойка, без която няма нито нация, нито - в крайна сметка, лично щастие.

С процеса в Либия, с трансформацията на казуса в общественото съзнание от "Сами сред вълци" през "Не сте сами" до "Не сме сами" българите направиха истинския си скок към света на пълноценното общество. За мен е сравнимо с църковните борби преди век и половина.

То също не е повод за еуфория - а само за тихо самочувствие. Всъщност тъкмо тихото самочувствие отличава зрелите от незрелите; за вторите е по-присъщо състоянието между рядка еуфория и обичайното чувство на перманентна жертва.

Дано след Либия тези състояния лека-полека отшумят - в Европа без тях ще сме по на място.