Би Би Си или МВР? - изберете сами на кого да вярвате, когато журналистите ви уверяват, че са засекли престъпност, а полицаите отричат и даже сочат журналистите като престъпници. Британските журналисти за втори път се сблъскват с подобен казус в България, като в първия общественото мнение застана на тяхна страна. Няма защо да се обзалагаме, че и този път техните шансове са по-големи.

Когато преди 2 години предаването "Панорама" на Би Би Си разобличи чрез скрита камера бившия член на Международния олимпийски комитет Иван Славков като склонен към подкупност, нямаше по-самотен човек от него в опитите му да се изкара жертва на нечестна провокация. Не му повярваха нито в България, нито в света и затова се наложи да освободи всички постове както в чужбина, така и у нас. Официално обаче властта бе на неговата страна, защото българските закони са направени така, че всеки, който си позволи да уличи някого в престъпление без предварителното съгласие на съда, може да стане клиент на прокуратурата. Британските журналисти се отърваха само защото скандалът надхвърли родните граници и българското правосъдие рискуваше да се изложи. Нашата Темида съвсем не е сляпа и зорко се озърта кога е безопасно да покаже характер.

Ако български журналисти си бяха позволили да правят предаване като Би Би Си, щяха да понесат санкции поне по три причини: незаконно използване на специални разузнавателни средства, предлагане на подкуп с цел подбуждане към престъпление, оклеветяване на достоен човек. Затова подобно разследване няма как да се прави на родна земя, освен ако журналистите не са решили да е последното им.

Случаят с продавача на бебета "Хари" е идентичен.



Журналисти се заемат да свършат работата на властта,



след като виждат, че тя бездейства въпреки широко известния факт, че цели кланове - ромски, български и турски, извършват от години трафик на хора. Престъпление има, но престъпници няма. Или ако има, те са в графата "неизвестни извършители". Ако целта на властите е да се борят с престъпността, каквото е общественото очакване, те би трябвало да се възползват от журналистическата следа. От реакцията им обаче не лъха признателност. Някои нейни представители скачат като ужилени, защото се чувстват уличени като съучастници на престъпността чрез своето бездействие. Най-доброто за тях е журналистите да не осветяват подземния свят, защото са си запазили чрез закона правото само те да слизат там и да решават дали да изкарат нещо на светло. По някаква причина обществото не бива да вижда какво става там. То може да си прави изводи само по резултатите. Резюмирани във всеки шестмесечен доклад на Еврокомисията, те изглеждат така: няма достатъчно резултати от борбата с организираната престъпност и корупцията на високо равнище.

Българската журналистика се придържа към сходни правила като британската, защото нейният етичен кодекс бе писан преди три години с подкрепата на експерти от Би Би Си. Затова в него са заложени



принципи, които звучат като предизвикателство



към българските власти, предпочитащи да си имат работа с питомна журналистика. В заключителната глава на своя кодекс журналистите си запазват правото дори да го нарушат, когато една публикация е в обществен интерес. Поради липсата на законова дефиниция какво е "обществен интерес", те си позволиха сами да го очертаят:

- Когато публикацията е в защита на здравето, безопасността и сигурността;

- Когато съдейства за предотвратяване и за разкриване на тежки престъпления и злоупотреба с власт;

- Когато предпазва обществото от опасността да бъде сериозно заблуждавано.

Репортажът на Би Би Си за трафика на български бебета отговаря и на трите точки, които дават право на журналистите да нарушат кодекса и да се представят под друга самоличност, когато снимат кадрите със скрита камера, както и да предложат фиктивен подкуп. Първо, пресичането на този трафик е в "защита на здравето и безопасността" на децата, превърнати в стока. Второ, репортажът помага да се разкрие тежко престъпление като трафика на хора, както и да се разобличи злоупотребата с власт на затварящите си очите блюстители на закона. Трето, обществото се предпазва от опасността да бъде сериозно заблуждавано, че в България има върховенство на закона. Куриозно е, че с нервната си реакция представителите на властта се саморазобличават като



адвокатура на престъпниците



и само потвърждават колко правилен е бил подходът на британските журналисти.

Правилен - но за британци. Подобен челен сблъсък между български журналисти и власт би бил възможен само при появата на медийни камикадзета. Те знаят от своя кумир в публицистиката Христо Ботев, че няма власт над онази глава, която е решила да се отдели от раменете си, но не забравят, че и той е издавал вестниците си в чужбина. Не бива обаче да се укорява родната журналистика в безгръбначие, защото дори със сравнително предпазливия си маниер тя е успяла да се класира сред първенците в Европа по брой на съдебни дела заради публикации. А това означава, че й се налага доста често да балансира на ръба на закона, за да защити правото на обществото да знае.



Репортажът на ББС може да бъде видян на адрес:



http://news.bbc.co.uk/media/avdb/news/world/video/109000/nb/109098_16x9_nb.asx