Когато се прекали със сиропа, сладкишът се разваля. Когато някое събитие обилно се полива с политико-медиен сироп, човек е в правото си да мисли, че го будалкат. Това важи и за случая с българските медици в Либия. Подет тъкмо от медиите като упрек срещу държавната немара по отношение на нейни граждани в беда, той накрая се превърна от тях и от държавата в пример за горчилка, получила се от смесване на политическа целесъобразност и информационен глад, напоявани над осем години с висши държавни и съюзнически интереси, възпитана глупост, нагла самореклама и сензационен хъс. Това налага да се каже нещо за будалкането изобщо, чиято горчивина не може да се подслади с хълцанията от щастливата развръзка.



Най-характерно за будалкането са евфемизмите,



които донякъде - само донякъде - променят действителността. Така е, когато откупът се нарече хуманитарен акт, а всъщност е изнуден с дългогодишни страдания на хора. Тях изнудвачът съди на смърт, а откупуващите ги, отричали безпринципни сделки с него, обявяват за напълно невинни и му плащат за това. Например с идеи за опрощаване на негов дълг, трупан както с доставки на оръжия и оборудване, така и с над тридесетгодишна работа на стотина хиляди българи в градовете и пустините на Либия.

Друга черта на будалкането е да се приписва общ успех, получаван обаче случайно с помощта на внезапни герои и приказни, не и приказливи героини. Те разрешават случаи като този с осъдените български медици в Либия ex machinа и изглеждат по-надеждни от държавната ни машина. После отлитат със самолета на своята държава, защото и те, и самолетът си имат друга важна работа. И - каква изненада! - тая работа е пак с полковник Кадафи точно на другия ден. Което не пречи на чевръсти предложения героите и героините да станат почетни граждани на столицата и да им обещават място в учебниците по съвременна българска история.

Това ни насочва към целта на будалкането:



опита за замитане на най-важното



Разбира се, в конкретния случай най-важното бе свободата на българските заложници; животът е безценен. Но все по-ясно е, че надали това е така за европейските, най-вече френски, британски, немски и италиански компании, които виждат в Либия удобно място за намаляване на ефектите от забъркания от САЩ проблем в Ирак (да се готви Иран) с неговите над милион жертви и от неудобствата на енергийната зависимост от Русия. Затова никакъв сироп не потиска мириса на петрол, който превърна на 24 юли 2007 Либийската джамахирия с особения й, меко казано, вожд в желан партньор за ЕС, докато ден преди си беше познатата надсахарска сатрапия. Ако трезво се види споразумението, подписано от г-жа Фереро-Валднер в изпълнение на обещанието, дадено на Кадафи от Жозе Барозу, не само арабски, но и новоприети членки на ЕС могат да завидят на Либия. Още повече биха завидели след обещанията на Никола Саркози при посещението му в Либия за френска помощ в строежа на атомна електроцентрала. Впрочем още в първата си реч като президент той напомни предизборното си заявление, че Средиземноморието ще е сред приоритетите му за развитието на ЕС. Защо - виж по-горе за петрола, а по-встрани - за колониалните навици и травми на някои от старите членки, проявявани в предградията на големите им градове. Затова и бяха спасени тъкмо сега българските медици, макар хуманитарният характер на случая да беше очеваден още в 1999 г. както със заразените деца в Бенгази, така и с избора на виновните за това. Горките бяха граждани на държава, която продаваше концесиите си в Либия и оставяше в ръцете на съмнителни посредници стотици свои медицински сестри, лекари, инженери и строители. И тогава, и днес те получават там немислими за родината им възнаграждения. Представете си какво ще стане, ако всички български медици поискат заплата, сравнима с либийската. Та те ще разстроят бюджетната макрорамка, която иначе издържа при харизването на държавен дълг за хуманитарни цели. Ако последните бяха наистина най-важни, да са построени досега болници не северно, а южно от Сахара. И без скалъпени процеси се знае, че там СПИН заразата отнася далеч повече деца.

Будалкането обаче се проваля, когато свидетелите на мнимата му истина, въвлечени в него без собственото им желание, разберат, че ги употребяват. Нищо не може да скрие, че



спасените сестри и лекари съзнават това



То пролича в първите им свободни часове и проби тъпото плакатиране на нормални хора. Някои дори се възмутиха от тази нормалност. След дългогодишен тормоз и неколкократни смъртни присъди за тях е напълно естествено да се държат объркано и негероично. Това се прокрадна в приглушаваните намеци за обезщетения още в навечерието на развръзката и появата пред публика след нея само на част от спасените, но най-вече на д-р Ашраф с искреното му "Велика България". Обобщавани досега виртуално във формулата "българските медици и палестинският лекар", те няма как реално да не са различни, колкото и разликите да се нивелират в грижите на държавни и частни институции. Смешните по друг повод 1000 лева (примерно: хонорар за консултантски услуги на един бивш председател на парламента, възмутен, че медиците могат да искат компенсации), отпуснати от социалното министерство, безплатните почивки, апартаментите от "Мобилтел", с по 10 000 лв. от собственика на един от вестниците, водещи кампанията "Не сте сами", още 10 000 лв. от правителството и обещанията на кметове и шефове на болници надали ще достигнат ония 1 милион евро, мечтани от тях и близките им и реални за семействата на заразените деца. Да не чуе Аллах, но си представям какво ще стане, когато някой щедър дарител от типа на емира на Катар реши да им даде тази сума. Сиропът съвсем ще прокисне. Сюжетът изглежда фантастичен, но тъкмо това е и най-същественият проблем на будалкането. То няма характера на фантастичното, а на хитрото: само иска да спечели време с прикриване на разликата между заблуда и действителност. Понякога може да успее, но после става още по-горчиво. Затова в някои изборни щабове могат истински да съжаляват, че спасението на медиците не е изчакало есента, когато по повода ще има само "мегаконцерт на наши и чужди звезди на шоубизнеса".